Счупени вълни: Лятото, което промени всичко

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! – изкрещя Мария, докато хвърляше плажната кърпа на пясъка. Вятърът беше силен, а небето над къмпинга ни се смрачаваше. Стоях до палатката, с ръце, стиснати в юмруци, и се опитвах да не избухна. Мъжът ми, Стефан, се върна от магазина с две бири и усмивка, сякаш нищо не се е случило.

– Ева, хайде да не започваме още от първия ден – прошепна той, но аз вече усещах как напрежението се надига в мен. Бяхме планирали тази почивка от месеци – аз, Стефан, двете ни деца, сестра ми Мария и нейната дъщеря Калина. Исках всичко да е перфектно. Но още от първия ден усещах как старата болка между мен и Мария се връща – онова чувство, че винаги трябва да съм по-отговорната, по-разумната, по-голямата сестра.

Децата тичаха по пясъка, а Калина се опитваше да ги настигне. Мария седна до мен и въздъхна:

– Не знам защо все още се опитвам да правя нещо заедно с теб. Винаги се караме.

– Може би защото сме семейство – отвърнах сухо.

Вечерта запалихме огън. Стефан разказваше смешки на децата, а аз гледах как Мария отпива от виното си и хвърля погледи към него. От години усещах нещо странно между тях – някаква близост, която ме караше да се чувствам излишна. Опитвах се да го игнорирам, но тази вечер беше различно. Мария се засмя на една негова шега и го докосна по ръката. Сърцето ми се сви.

– Стефане, ще ми помогнеш ли с дървата? – попитах го рязко.

Той кимна и тръгнахме към гората. В тъмното му прошепнах:

– Защо й позволяваш да се държи така?

– Ева, не започвай… Тя е твоята сестра.

– Точно затова! – гласът ми трепереше. – Не виждаш ли как ме унижава пред децата?

Стефан въздъхна тежко:

– Може би просто си въобразяваш.

Върнахме се при огъня. Мария вече пееше с децата стари песни. Опитах се да се усмихна, но вътре в мен бушуваше буря.

На следващия ден времето се развали. Дъждът ни принуди да останем в палатките. Децата се караха за някаква играчка, а Мария и Стефан си шепнеха в другия край на палатката. Не издържах:

– Какво толкова си говорите?

Мария ме изгледа:

– Ева, не бъди параноична.

– Не съм параноична! Просто искам да знам какво става между вас!

Настъпи тишина. Дори децата млъкнаха.

Стефан стана:

– Излизам да подредя багажа.

Мария ме погледна със студени очи:

– Винаги си била ревнива. Още от малки. Все ти трябва всичко да е под контрол.

– Защото ти никога не поемаш отговорност! – изкрещях.

Тя се изсмя горчиво:

– Може би защото никога не ми даде шанс.

В този момент Калина заплака. Дъждът биеше по платното на палатката като барабани на война. Излязох навън, мокра до кости, и седнах на пясъка. Спомних си детството ни – как винаги трябваше аз да пазя Мария, когато майка ни работеше до късно; как тя винаги беше любимката на всички; как аз трябваше да съм силната.

Стефан дойде при мен:

– Ева… не знам какво става между вас двете, но това лято трябваше да е за почивка.

Погледнах го през сълзи:

– Обичаш ли я?

Той замълча дълго:

– Не така… Не както теб. Но тя е част от живота ни.

В този момент разбрах колко много съм загубила от себе си в опита да бъда перфектната съпруга, майка и сестра. Колко много съм пренебрегвала собствените си нужди и чувства.

На следващата сутрин бурята беше утихнала. Мария събираше багажа си.

– Тръгваме си – каза тихо. – Калина не се чувства добре.

Не я спрях. Гледах как колата им изчезва по прашния път и усещах празнина в гърдите си.

Стефан ме прегърна:

– Ще оправим ли нещата?

Погледнах морето – бурно и красиво като живота ни.

Сега, когато всичко е зад гърба ми, често си задавам въпроса: Колко струва истината между сестри? И дали някога ще можем да си простим напълно?