Счупените окови: Историята на една българска майка

— Мамо, пак ли ще ми ровиш в нещата? — гласът на Петър проряза тишината като нож. Стоях до вратата на стаята му, ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Не знаех как да му кажа, че повече не мога да търпя. Че не съм длъжна да понасям обидите, крясъците, постоянните му претенции. Че след смъртта на баща му, аз съм човекът, който трябва да се грижи за себе си.

Петър беше моят син, моето дете, но от години се държеше с мен като с прислужница. След като баща му – моят Милен – почина от инфаркт преди пет години, домът ни се промени. Милен беше душата на семейството – весел, обичан от всички съседи, винаги с добра дума и шега на уста. Когато го загубихме, сякаш светлината угасна. Петър се затвори в себе си, стана груб и раздразнителен. Аз се опитвах да го разбера, да му помогна, но той все повече се отдалечаваше.

— Не ти е работа какво правя! — кресна той и захвърли телефона си по леглото. — Ако не ти харесва, можеш да си ходиш!

Тези думи ме удариха като шамар. Стоях в коридора и гледах вещите му – разхвърляни дрехи, празни бутилки от бира, мръсни чинии. В този момент нещо в мен се пречупи. За първи път от години почувствах гняв – истински, чист гняв към собственото си дете.

— Добре — казах тихо. — Щом така искаш…

Влязох в стаята му и започнах да събирам дрехите му в чували. Петър ме гледаше невярващо.

— Какво правиш?!

— Изнасяш се — отвърнах студено. — Този дом вече не е място за обиди и унижения.

Той изкрещя нещо неразбираемо, но аз не го слушах. За първи път от години не се страхувах от него. Изнесох чувалите пред вратата и затворих след себе си.

След това се обадих на Деси – снаха ми. Тя беше единствената, която ме разбираше напълно. Още когато Петър започна да се държи зле с мен, тя ми каза: „Мамо, ела при нас. Тук ще си спокойна.“ Но аз все отлагах – страхувах се какво ще кажат хората, как ще реагира семейството ни.

Когато пристигнах у тях с малкия си куфар, Деси ме прегърна силно.

— Добре дошла у дома — прошепна тя.

Първата вечер плаках дълго. Не заради Петър – заради себе си. За всичките години, в които съм търпяла униженията му. За това, че позволих болката да ме направи сянка на самата себе си.

На следващия ден телефонът ми не спря да звъни. Сестра ми Мария беше първата:

— Как можа да изхвърлиш детето си? Какво ще кажат хората?

— Хората не са живели с него — отвърнах аз. — Не са чували думите му. Не са усещали страха ми всяка вечер.

— Той е синът ти! — настоя тя.

— Аз съм майка му — казах тихо. — Но съм и човек.

Съседките също започнаха да шушукат зад гърба ми. В магазина ме гледаха странно, някои дори ме избягваха. Само Деси стоеше до мен като скала.

— Мамо, ти направи най-трудното — каза тя една вечер, докато пиехме чай на балкона. — Най-накрая избра себе си.

Понякога нощем се будя и се чудя дали постъпих правилно. Дали можех да направя нещо различно? Дали Милен би ме подкрепил? Спомням си как ме държеше за ръка и ми казваше: „Ти си най-силната жена, която познавам.“

Сега знам, че силата не е в това да търпиш всичко безропотно. Силата е да кажеш „стига“, дори когато всички са срещу теб.

Петър не ми се е обаждал оттогава. Понякога виждам снимки във фейсбук – изглежда добре, има нова приятелка. Надявам се един ден да разбере защо го направих.

А аз? Аз започнах да живея отново. Записах се на курс по рисуване в читалището, ходя на разходки с Деси и внучката ми Лили. Понякога вечер сядам сама с чаша чай и гледам залеза над София.

Мисля си: Колко жени като мен още търпят? Колко още ще мълчат от страх какво ще кажат хората?

А вие… бихте ли имали смелостта да изберете себе си?