Седмица по-късно отидох сама при адвоката: Истината за децата, които се грижат за родителите си само заради наследството

— Мамо, трябва да тръгваме веднага! — гласът на дъщеря ми Катя проряза горещия въздух в кухнята, докато аз едва се държах на крака. Зет ми Петър вече държеше чантата ми, а Катя трескаво търсеше ключовете от колата. Сърцето ми биеше учестено, потта се стичаше по челото ми, а в гърдите усещах тежест, която не бях изпитвала досега.

— Не искам да ви притеснявам… — прошепнах аз, но Катя ме прекъсна:

— Мамо, стига! Трябва да отидем в болницата. Петре, помогни ѝ!

Докато Петър ме поддържаше към колата, чух как Катя звъни на доктор Георгиева — нашата съседка от третия етаж. „Докторке, майка ми е зле! Моля те, кажи на кого да се обадим в болницата!“

Пътят до града беше като в мъгла. Мислех си за баща им — Бог да го прости — как винаги казваше, че човек трябва да разчита само на себе си. Но сега бях безпомощна и зависима от децата си.

В болницата ме приеха веднага. Лежах на леглото и слушах как Катя и Петър говорят с лекарите. Чувах думи като „инсулт“, „наблюдение“, „кръвно налягане“. В един момент Катя се наведе над мен:

— Мамо, ще останеш тук няколко дни. Ще се редуваме с Петър да ти носим храна и дрехи.

Погледнах я — очите ѝ бяха загрижени, но в гласа ѝ долових нотка на нетърпение. Петър вече говореше по телефона:

— Да, ще я гледаме… Да, ще се погрижим за всичко… Не, няма нужда от сестра.

Следващите дни минаха като в сън. Катя идваше сутрин с домашна супа и плодове. Петър носеше лекарства и разпитваше лекарите за състоянието ми. Но когато мислеха, че спя, ги чувах да шепнат:

— Ако майка ти не се оправи… знаеш ли какво ще стане с апартамента?

— Петре! Не говори така! — сряза го Катя, но после добави по-тихо: — Все пак трябва да помислим за бъдещето…

Сърцето ми се сви. Дали наистина се грижат за мен или просто чакат да си отида? Спомних си как преди година синът ми Иво замина за Германия и оттогава почти не се обажда. Катя остана тук — уж по-близо до мен, но напоследък все по-често говореше за кредити и сметки.

Една вечер, когато Катя си тръгна, сестрата донесе телефона ми.

— Госпожо Маринова, имате пропуснато обаждане от адвокат Димитров.

Адвокатът! Бях го потърсила преди време заради завещанието. Тогава мислех да оставя всичко на децата по равно. Но сега не бях сигурна дали това е правилно.

Изписаха ме след седмица. Катя настоя да остана у тях поне докато се възстановя напълно.

— Мамо, ще ти е по-лесно при нас. Ще ти помагаме с всичко.

Но още първата вечер чух как Петър говори по телефона:

— Ако я гледаме още месец-два, после апартаментът ще е наш…

Сълзи напълниха очите ми. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за живота си — за всички жертви, които направих за децата си. За безсънните нощи, когато Катя беше болна като малка; за парите, които изпратих на Иво в Германия; за това как винаги поставях тях пред себе си.

На сутринта станах рано и казах на Катя:

— Трябва да изляза малко. Имам среща с една приятелка.

Тя ме погледна подозрително:

— Мамо, още не си добре…

— Ще се оправя — отвърнах твърдо.

Вместо към приятелката си тръгнах към офиса на адвокат Димитров. По пътя ръцете ми трепереха. Влязох вътре и седнах срещу него.

— Госпожо Маринова, какво мога да направя за вас?

— Искам да променя завещанието си — казах тихо. — Не мога да оставя всичко на децата си така лесно. Искам част от апартамента да отиде за благотворителност — за дом за възрастни хора. Останалото — по равно между Катя и Иво.

Адвокатът кимна разбиращо:

— Това е ваше право. Искате ли да запишем и условия? Например — който се грижи реално за вас до края?

Замислих се. Дали някой щеше да го направи без мисълта за наследството?

Подписах документите с трепереща ръка. Когато излязох навън, слънцето грееше ярко, но в душата ми беше мрачно.

Вечерта Катя ме посрещна с въпросителен поглед:

— Къде беше?

— На разходка — отвърнах кратко.

Тази нощ спах спокойно за първи път от седмици. Знаех, че съм направила правилното нещо — не само за себе си, а и за всички онези родители като мен, които се чудят дали децата им ги обичат истински или просто чакат наследството.

Сега стоя до прозореца и гледам към залеза над панелните блокове на квартала ни в Пловдив. Питам се: Колко струва една майчина обич? И кога децата ни спират да ни виждат като хора, а започват да ни броят като имоти? Какво бихте направили вие на мое място?