Семейни тайни и изгубени надежди

„Как можа да направиш това, Иване?“ – гласът на свекъра ми, Георги, беше изпълнен с разочарование и гняв. Стоях пред него, усещайки как кръвта ми се отдръпва от лицето. „Казах ти, че не съм сигурен за това, но ти настояваше!“ – продължи той, размахвайки ръце в безсилие.

Всичко започна преди няколко месеца, когато майка ми ме помоли да помогна на брат ми, Петър. Той беше загубил работата си и отчаяно се нуждаеше от нова възможност. Знаех, че Георги търси нов служител за фирмата си и въпреки вътрешните си съмнения, реших да говоря с него. „Той е добър човек, просто му трябва шанс,“ казах аз тогава. Георги се съгласи неохотно, но сега съжалявах за това.

Петър започна работа с ентусиазъм, но скоро нещата започнаха да се объркват. Първо бяха малки грешки – забравени документи, пропуснати срещи. Но след това дойдоха по-сериозни проблеми. Един ден Георги ме повика в кабинета си. „Иване, трябва да поговорим за Петър,“ каза той с тежък тон. „Той е направил сериозна грешка в счетоводството и това може да ни струва много пари.“

Сърцето ми се сви. Знаех, че Петър има проблеми с дисциплината, но не очаквах да стигне до тук. Опитах се да оправдая действията му пред Георги, но той беше непреклонен. „Трябва да го уволня,“ каза той накрая.

Когато съобщих новината на Петър, той избухна в гняв. „Ти трябваше да ме подкрепиш!“ крещеше той. „Ти ме вкара в това и сега ме оставяш сам!“ Опитах се да му обясня, че съм направил всичко възможно, но той не искаше да слуша.

След този инцидент Петър изчезна. Никой не знаеше къде е отишъл. Майка ми беше отчаяна и ме обвиняваше за всичко. „Ти трябваше да го предпазиш,“ повтаряше тя през сълзи.

Седмици наред живеех в постоянен стрес и вина. Опитвах се да намеря Петър, но без успех. Всеки ден се молех той да се върне и да оправим нещата.

Една вечер, докато седях сам в кухнята, телефонът ми звънна. Беше непознат номер. „Иване?“ – чу се слаб глас от другата страна. Беше Петър. „Съжалявам,“ каза той тихо. „Не знаех какво правя.“

Сълзите ми потекоха неконтролируемо. „Къде си?“ попитах го отчаяно.

„В Пловдив съм,“ отговори той. „Опитвам се да започна отначало.“ Обещах му, че ще му помогна и че всичко ще бъде наред.

След този разговор започнахме да възстановяваме връзката си. Петър намери нова работа и започна да се стабилизира. Въпреки всичко, което се случи, семейството ни успя да се събере отново.

Но все още се питам: дали можех да направя нещо различно? Дали можех да предотвратя всичко това? И какво означава истинската прошка в едно семейство?