Сенките на бащината липса: Завръщането след двайсет години
– Кой си ти? – гласът ми трепереше, докато гледах непознатия мъж на прага. Беше късен следобед, а в апартамента ми ухаеше на прясно изпечена баница – майка ми беше дошла по-рано да ми помогне за рождения ден. Точно тогава, когато приятелите ми започваха да се събират, звънецът иззвъня и аз отворих вратата, без да подозирам, че зад нея стои човекът, когото не бях виждала от двайсет години.
– Ани… – каза той тихо, сякаш се страхуваше да не ме изплаши. – Аз съм… баща ти.
В този миг времето спря. Чашите в ръцете на приятелите ми застинаха във въздуха, майка ми изпусна ножа върху плота, а аз усетих как коленете ми омекват. Баща ми. Човекът, който си тръгна една сутрин, когато бях на седем, без да се обърне назад. Двайсет години тишина. Двайсет години въпроси без отговори.
– Какво правиш тук? – прошепнах, опитвайки се да овладея гласа си.
Той се усмихна неловко и сведе поглед. – Минавах наблизо… и реших да те видя. Чух, че имаш рожден ден.
– Днес не ми е рожден ден – изстрелях автоматично. Всички знаеха, че празнувам сега, защото е удобно за гостите, но истинската дата беше след три дни. Той дори това не помнеше.
Майка ми стоеше като вкаменена. В очите ѝ проблеснаха сълзи – не от радост, а от болка. Приятелите ми се спогледаха неловко и един по един започнаха да излизат на балкона под предлог за цигара.
– Може ли да поговорим? – попита той плахо.
Поканих го вътре, макар че всяка клетка в тялото ми крещеше да го изгоня. Седнахме един срещу друг на масата. Той оглеждаше апартамента с любопитство, сякаш беше в музей на чужд живот.
– Извинявай, че не съм бил тук… – започна той.
– Не си бил тук? – прекъснах го. – Ти просто изчезна! Остави ни с майка ми да се оправяме сами. Знаеш ли колко пъти съм те чакала на прозореца? Колко пъти съм си представяла как идваш на родителска среща или ме водиш за ръка до училище?
Той замълча и сведе глава. В този момент осъзнах, че не е дошъл да поиска прошка. Дошъл беше заради себе си – за да облекчи собствената си вина.
– Животът ми не беше лесен… – промълви той. – Направих грешки.
– Грешки? – гласът ми се извиси. – Грешка е да забравиш да купиш хляб! Ти избра да не бъдеш баща!
Майка ми седеше до мен и стискаше ръката ми под масата. Усетих как трепери. През всичките тези години тя никога не каза лоша дума за него пред мен. Винаги повтаряше: „Баща ти има своите причини.“ Но сега виждах болката ѝ ясно като ден.
– Ани, аз… – опита се пак той.
– Защо сега? – прекъснах го отново. – Защо след толкова години?
Той замълча дълго. После каза:
– Самотен съм. Нямам никого. Исках да видя дали мога да поправя нещо.
В този момент в мен се бореха две чувства – гняв и жалост. Спомних си всички онези дни, когато майка ми работеше на две места, за да ни издържа. Как тайно плачеше нощем, мислейки че спя. Как аз се научих да бъда силна твърде рано.
– Не знам дали можеш да поправиш нещо – казах тихо. – Не знам дали искам.
Той кимна и стана бавно от стола.
– Ще ти оставя телефона си… Ако някога поискаш да поговорим…
Остави листче на масата и излезе. Вратата се затвори тихо след него, но ехото ѝ кънтеше в главата ми още дълго.
Майка ми ме прегърна силно.
– Гордея се с теб – прошепна тя.
През нощта лежах будна и гледах тавана. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Мога ли да му простя? Имам ли нужда от него в живота си? Какво означава семейството – кръвта или хората, които са останали до теб, когато всички други са си тръгнали?
На сутринта взех листчето с номера му и го скъсах на малки парченца. Не защото го мразех, а защото знаех, че вече не съм онова дете на прозореца.
Понякога се чудя: Ако един ден стана родител, ще мога ли да простя напълно? Или сенките на бащината липса ще ме преследват завинаги?