Сестра ми иска дома ми – а майка ми я подкрепя!

– Не мога да повярвам, че го казваш, мамо! – гласът ми трепереше, докато стисках ключовете от апартамента си толкова силно, че почти се впиха в дланта ми. Стояхме трите в хола – аз, майка ми и сестра ми Даниела. Въздухът беше натежал от напрежение, а слънцето се прокрадваше през прозореца, осветявайки лицата ни, изкривени от емоции.

– Мила, Даниела има нужда. Ти си по-голямата, трябва да ѝ помогнеш – каза майка ми с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо.

– А аз? Аз нямам ли нужда? – прошепнах. Сълзите напираха в очите ми, но не исках да им дам власт над мен. Толкова години се борих да докажа, че мога сама. Работех на две места, спестявах всяка стотинка, отказвах си почивки и нови дрехи. Всичко това – за да имам свой дом. Моят малък оазис на спокойствие.

Даниела стоеше с наведена глава, но не изглеждаше засрамена. По-скоро беше уверена, че ще получи каквото иска. Тя винаги беше любимката на мама – по-красива, по-общителна, по-лесна за обичане. Аз бях „силната“, тази, която трябва да отстъпва.

– Знаеш ли колко е трудно сега с малкото бебе? – намеси се Даниела с престорена мекота. – Апартаментът ни е тесен, а ти живееш сама в този хубав двустаен… Моля те, поне за година!

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Спомних си всички онези нощи, когато се прибирах уморена до смърт и си мечтаех за деня, в който ще отключа собствената си врата. За първи път в живота си имах нещо само мое. А сега трябваше да го дам просто така?

– Не мога – казах тихо. – Това е моят дом.

Майка ми въздъхна тежко и ме погледна така, сякаш съм я разочаровала. – Егоистка си. Винаги мислиш само за себе си.

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Колко пъти съм ѝ носила лекарства посред нощ? Колко пъти съм плащала сметките вкъщи, когато татко почина? Колко пъти съм отстъпвала на Даниела всичко – от последното парче торта до новите обувки?

– Мамо, не е честно! – гласът ми трепереше от гняв и болка. – Винаги съм била тази, която жертва всичко. А сега, когато най-накрая имам нещо свое…

– Не преувеличавай! – прекъсна ме майка ми. – Даниела има семейство, ти си сама. Какво ти пречи да ѝ помогнеш?

– Пречи ми това, че никога не ме виждате като човек със свои нужди! – извиках аз. Сълзите вече се стичаха по бузите ми.

Даниела ме гледаше с ледени очи. – Ако беше на мое място, щеше да разчиташ на мен.

– Не знам – отвърнах горчиво. – Може би щях да разбера колко струва да постигнеш нещо сам.

Последва тягостна тишина. Майка ми избърса очите си с кърпичка и излезе от стаята. Останахме само двете със сестра ми.

– Ще говориш ли с мен? – попита тя след малко.

– Не знам какво още мога да кажа. Чувствам се предадена.

– Не искам да се караме… Просто съм отчаяна.

– А аз? Аз не съм ли отчаяна? Не виждаш ли колко ме боли?

Тя замълча и излезе без да каже нищо повече.

Останах сама в хола си, обгърната от тишината на собствения си дом. Огледах се наоколо – всяка вещ тук беше купена с труд и лишения. Всяка стена пазеше спомен за борбата ми.

През следващите дни майка ми не ми се обаждаше. Сестра ми също мълчеше. Чувствах се виновна и самотна, но и ядосана – защо винаги трябва аз да давам? Защо моите нужди са по-малко важни?

На работа бях разсеяна. Колежката ми Мария забеляза и ме попита какво става.

– Семейни работи… Понякога се чудя дали някога ще бъда достатъчна за тях.

Тя ме прегърна и каза: – Ти си достатъчна! Просто понякога хората приемат добротата ни за даденост.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на София. Мислех за всички жени като мен – които цял живот се борят за признание и любов от семейството си, но все остават на второ място.

На следващия ден майка ми дойде у дома без предупреждение.

– Може ли да поговорим? – попита тихо.

Поканих я вътре. Седнахме една срещу друга на дивана.

– Не исках да те нараня… Просто винаги съм вярвала, че ти ще се справиш с всичко. Даниела е по-слаба…

– Мамо, аз също имам нужда от подкрепа понякога. Не мога винаги да бъда силната.

Тя кимна и за първи път видях съжаление в очите ѝ.

– Ще говоря с Даниела. Не е честно да ти искаме това.

Почувствах облекчение, но и тъга – защо трябваше да стигнем дотук?

Сега стоя тук и се чудя: Колко още трябва да давам, за да бъда обичана? И дали някога ще бъда достатъчна за семейството си такава, каквато съм?