Сестра ми Мария – когато любовта остава без отговор

– Не мога повече, Петя… – гласът на Мария трепереше по телефона, а аз стисках слушалката с такава сила, че кокалчетата ми побеляха. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а в мен се надигаше вълна от безсилие. Сестра ми, винаги силната, винаги усмихнатата Мария, сега звучеше като сянка на себе си.

– Какво се е случило? – попитах, макар че от седмици усещах как нещо тежко се спуска над нея.

– Не мога да стана от леглото. Болките са ужасни… А децата… – гласът ѝ се прекърши. – Никой не идва. Никой не пита как съм.

Тогава разбрах – това не беше просто поредният лош ден. Това беше моментът, в който една майка осъзнава, че е останала сама.

Мария винаги беше пример за отдаденост. Още от малка поемаше грижите за мен и брат ни, когато мама работеше на две места. После се омъжи за Иван – добър човек, но с тежък характер. Родиха им се три деца – Даниел, Силвия и малката Гери. Животът им не беше лек: кредити, сметки, болести, но Мария никога не се оплака. Работеше като медицинска сестра в болницата в Плевен, а вечер шиеше дрехи за съседките, за да има за уроците на децата.

Помня как всяка сутрин ставаше в пет, приготвяше закуска и ги изпращаше с усмивка. Когато Даниел се разболя тежко в осми клас, тя не спа цяла седмица до леглото му. Когато Силвия забременя млада и уплашена, Мария я прегърна и каза: „Ще се справим заедно.“

Но времето минаваше. Децата пораснаха и тръгнаха по своя път. Даниел замина за София да учи информатика и почти не се връщаше. Силвия се омъжи за бизнесмен от Ловеч и се премести там. Гери остана най-дълго при Мария, но след като завърши гимназия, замина за Германия да работи като болногледачка.

Иван почина преди три години от инфаркт. Тогава Мария сякаш се смали наполовина. Аз също живея в друг град – във Варна – и виждах сестра си рядко. Но винаги ѝ звънях, а тя винаги казваше: „Добре съм, не се тревожи.“

Докато един ден не спря да бъде добре.

– Петя… – прошепна тя по телефона. – Моля те, ела…

Оставих всичко и хванах първия влак за Плевен. Когато влязох в апартамента ѝ, ме посрещна тишина и мирис на лекарства. Мария лежеше бледа и изтощена на дивана. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Обадих ли се на децата? – попитах я тихо.

– Да… Даниел каза, че има много работа. Силвия обеща да дойде другата седмица… А Гери… тя е далече.

Седнах до нея и я прегърнах. В този момент почувствах гняв към племенниците си – как можеха да забравят майка си? Но после си спомних колко често и аз съм пропускала важни моменти заради работа или собствени грижи.

През следващите дни аз останах при Мария. Готвех ѝ супа, сменях превръзките на краката ѝ (диабетът беше направил раните ѝ ужасни), четях ѝ книги. Вечер лежахме една до друга и тя ми разказваше истории от детството ни.

Една вечер телефонът ѝ звънна. Беше Силвия.

– Мамо, как си? – чу се гласът ѝ през високоговорителя.

– По-добре съм… Петя е тук при мен – отвърна Мария с усилие.

– Радвам се… Знаеш ли, много съм заета с децата… Ще дойда другата седмица.

– Добре, мила… – каза Мария тихо.

След разговора тя затвори очи и прошепна: „Дали някога ще разберат?“

В следващите дни никой от децата ѝ не дойде. Само Гери изпрати пари по Western Union и кратко съобщение: „Обичам те, мамо.“

Виждах как Мария угасваше всеки ден малко по малко – не само от болестта, а от самотата и разочарованието. Понякога нощем я чувах да плаче тихо в тъмното.

Една сутрин я намерих да гледа през прозореца към празната улица.

– Петя… Защо така стана? Всичко дадох за тях… А сега?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я силно и само прошепнах: „Ти си най-добрата майка.“

Дните минаваха бавно. Съседките идваха понякога с домашна баница или буркан компот. Но децата ѝ така и не намериха време да я посетят.

Една вечер Мария ме хвана за ръката:

– Обещай ми нещо… Ако някога ти стане тежко – не крий от близките си. Не чакай да останеш сама.

Обещах ѝ със сълзи на очи.

Мария почина тихо една сутрин през март. На погребението дойдоха всички – Даниел плачеше неудържимо, Силвия държеше реч за майчината любов, а Гери пристигна чак от Германия със свито сърце.

Но аз знаех истината – че най-голямата болка на Мария беше не болестта, а самотата в края на живота ѝ.

Сега често се питам: Къде сбъркахме като семейство? Защо позволихме любовта и жертвите на една майка да останат без отговор? Може ли някой да ми каже как да поправим това?