Шепотите между Живко и Виктория: Тънкото предателство

– Защо пак е тук? – прошепнах на себе си, докато гледах през прозореца как Виктория слиза от колата на майката на Живко. Беше събота сутрин, а аз вече усещах как стомахът ми се свива на възел. Не беше първият път, в който тя идваше неканена, но този път нещо в начина, по който Живко я посрещна, ме накара да се почувствам излишна в собствения си дом.

– Здравей, Мая! – усмихна ми се Виктория, сякаш сме най-добри приятелки. – Донесох ти малко домашен козунак. Знам, че обичаш.

– Благодаря – отвърнах сухо и се опитах да прикрия треперенето в гласа си. Майката на Живко, леля Станка, вече беше в кухнята и нареждаше чаши за кафе.

– Мая, Виктория ще остане за обяд – обяви тя с тон, който не търпи възражение. – Надявам се, че няма да имаш нищо против.

Погледнах Живко. Той избягваше очите ми. В този момент разбрах, че нещо се е променило. От месеци усещах хлад между нас, но все си казвах, че е от умората, от работата, от грижите за малкия Дани. Но сега… сега вече не можех да се заблуждавам.

Обядът мина като на тръни. Виктория разказваше истории от детството си с Живко, а леля Станка се смееше шумно и кимаше одобрително. Аз седях мълчалива и броях минутите до края на този фарс. Дани се въртеше неспокойно в скута ми и усещах как напрежението се предава и на него.

След като гостите си тръгнаха, Живко дойде при мен в кухнята. Очите му бяха уморени, но не и виновни.

– Мая, моля те… Не започвай пак.

– Какво да не започвам? – гласът ми беше по-висок, отколкото исках. – Да не питам защо Виктория е тук по-често от мен? Или защо майка ти все още я нарича „нашето момиче“?

Той въздъхна тежко.

– Знаеш колко много значи тя за семейството ни. Била е тук още преди да се запознаем. Не е честно да ревнуваш.

– Не е честно? – повторих. – А честно ли е да ме караш да се чувствам като натрапница в собствения си дом?

Той замълча. В този момент разбрах, че няма да получа отговор.

Дните минаваха бавно. Виктория продължаваше да идва – уж заради леля Станка, уж заради Дани. Но все по-често я заварвах с Живко в градината, където говореха тихо и се смееха на неща, които аз не разбирах. Започнах да се съмнявам във всичко – в думите му, в погледите им, дори в себе си.

Една вечер, когато Дани вече спеше, реших да поговоря открито с Живко.

– Обичаш ли я? – попитах тихо.

Той ме погледна дълго, после сведе очи.

– Не знам… Всичко стана толкова объркано. Ти си майката на детето ми, но с Виктория… с нея е лесно. Тя ме разбира без думи.

Сълзите ми потекоха безшумно. Толкова време бях вярвала, че любовта ни ще устои на всичко. Че семейството ни е по-силно от интригите и очакванията на другите. Но истината беше друга – понякога любовта не стига.

На следващия ден събрах багажа си и заминах при майка ми в Пловдив. Дани беше объркан и плачеше за баща си, а аз се чувствах като провалена майка и съпруга. Леля Станка не ми се обади нито веднъж. Само Виктория изпрати съобщение: „Съжалявам.“

Минаха месеци. Научих се да живея без Живко. Да бъда силна заради Дани и себе си. Понякога го виждах по улиците на Пловдив – самотен, уморен. Чувах слухове, че Виктория вече не идва толкова често. Че леля Станка е болна и тъгува за внучето си.

Понякога нощем се питам: ако бях преглътнала гордостта си и останала, щяхме ли да сме семейство? Или щях да изгубя себе си завинаги?

Кажете ми… Кога трябва да изберем себе си пред семейството? И има ли прошка за тънкото предателство между думите и шепота?