Шепотите на Рилската хижа

– Защо пак идваш тук, Мария? – гласът на брат ми Стефан проряза тишината като остър нож. Стоеше на прага на старата ни хижа в Рила, с ръце в джобовете и поглед, който не смеех да срещна. Въздухът беше наситен с мирис на бор и влажна земя, а езерото пред нас отразяваше мрачните облаци, които се събираха над върховете.

Не му отговорих веднага. Вместо това се загледах в люлката на верандата, където някога майка ни ни люлееше и ни разказваше приказки за планински духове. Сега люлката скърцаше самотно, а саксиите с мушкато бяха изсъхнали. Всичко тук беше пропито с миналото – и с болката, която носехме със себе си.

– Трябваше да останеш в София – продължи Стефан. – Тук няма какво да намериш.

– Може би търся нещо, което съм изгубила – отвърнах тихо. Гласът ми трепереше, но не от студ. Беше минала година от смъртта на баща ни, а ние още не можехме да си простим един на друг. Или на себе си.

Влязох вътре. Миришеше на дърво и спомени. По стените висяха избелели снимки – мама с плитки, татко с рибарската си шапка, аз и Стефан, усмихнати до уши след поредната битка с кал по коленете. Сега между нас имаше само мълчание.

Седнах до прозореца и се загледах в езерото. Когато бях дете, вярвах, че ако хвърля камъче във водата и си намисля желание, то ще се сбъдне. Сега знаех по-добре – желанията не се сбъдват сами.

Стефан влезе след мен, хвърли раницата си на пода и седна срещу мен. Дълго време мълчахме. После той каза:

– Мама ще дойде утре. Не знам какво очакваш да стане.

– Не знам и аз – признах. – Просто… трябваше да дойда. Тук всичко започна. И всичко свърши.

Той се засмя горчиво:

– Свърши ли? Защото аз още не мога да спя нощем.

Погледнах го за първи път от месеци. Очите му бяха уморени, лицето – по-старо, отколкото помнех. Колко ли болка носеше и той? Колко думи не си казахме?

– Помниш ли последния път, когато всички бяхме тук? – прошепнах.

– Помня само как си тръгна без да кажеш дума – отвърна той рязко.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не бях дошла да се оправдавам. Бях дошла да разбера дали още има нещо между нас освен вина и гняв.

Навън започна да ръми. Дъждът барабанеше по ламаринената стряха и носеше спомени за лета, когато се криехме под одеялата и слушахме бурята заедно.

– Татко щеше да иска да сме тук – казах тихо.

– Татко щеше да иска да не се караме заради него – отвърна Стефан.

Мълчахме дълго. После той стана и излезе навън. Останах сама с мислите си и с тежестта на неизреченото.

На следващата сутрин слънцето огря планината със златна светлина. Мама пристигна с автобусчето от Самоков, носейки торба с домашни мекици и бурканче сладко от боровинки. Когато ме прегърна, усетих колко е дребна и крехка станала.

– Деца мои – каза тя, – тази хижа е нашият дом. Не я превръщайте в гробница на спомените си.

Седнахме тримата на верандата. Стефан мълчеше, аз също. Мама разказваше за съседите долу в селото, за новите туристи по пътеките, за това как татко е мечтал някой ден да ремонтираме хижата заедно.

– Не е късно – прошепна тя. – Докато сме живи, можем да поправим всичко.

Стефан ме погледна за първи път без гняв. В очите му проблесна нещо като надежда.

Следобед реших да изляза сама по пътеката към езерото. Въздухът беше чист, тревата мокра от нощния дъжд. Седнах на един камък до водата и хвърлих малко камъче във вълните.

– Какво си намисли? – чух гласа на Стефан зад мен.

– Да можем да започнем отначало – казах честно.

Той седна до мен и дълго гледахме отражението си във водата. После каза:

– Може би татко е бил прав. Може би тук има нещо повече от спомени.

Вечерта запалихме огън пред хижата. Мама изпя стара песен за планината, а аз и Стефан се засмяхме за първи път от години. В този миг разбрах – домът не е място, а хората, които обичаш, дори когато боли.

Сега седя на верандата под звездите и слушам шепота на гората. Питам се: Можем ли някога напълно да простим? Или просто се учим да живеем с болката?