Синът на мъжа ми – една неочаквана истина

– Кой е това, Димитре? – гласът ми трепереше, докато гледах към малкото момче, което стоеше до прага на нашия апартамент в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а вятърът свиреше по прозорците. Мъжът ми не ме погледна в очите. Само се наведе към детето и му каза тихо:

– Влез, Сашко, не стой на студа.

Сърцето ми биеше лудо. В главата ми се въртяха хиляди въпроси, но най-силно ме пронизваше едно усещане – страх. Страх от това, което ще чуя. Страх от това, което ще трябва да направя.

Димитър затвори вратата и се обърна към мен. Лицето му беше сиво, очите – уморени.

– Това е Сашко. Моят син.

Тишината се разля между нас като разлято мляко по кухненската маса. Не можех да повярвам на ушите си. Седем години бяхме женени. Седем години вярвах, че сме честни един към друг. А сега пред мен стоеше едно дете – живото доказателство за лъжа, която е тлеела през цялото ни съвместно време.

– Какво значи „твоят син“? – прошепнах аз, макар че вече знаех отговора.

– Преди да се оженим… Имаше една жена – Мария. Тя замина за Германия, не ми каза нищо. Преди месец ми се обади. Била болна… помоли ме да взема Сашко при нас.

Сашко ме гледаше с големи кафяви очи. В тях имаше страх и надежда едновременно. Усетих как гневът ми се смесва със съжаление. Детето нямаше вина за нищо.

– И сега какво? – попитах го с пресипнал глас. – Мислиш, че просто ще го приемем? Че ще забравя всичко?

Димитър въздъхна тежко.

– Не знам… Просто… Моля те, дай му шанс.

Вечерта мина в мълчание. Сашко седеше на дивана и стискаше плюшеното си мече. Аз се затворих в спалнята и плаках дълго. Спомних си всички наши разговори за деца – как мечтаехме за свое семейство, а аз така и не забременях. Сега съдбата ми поднасяше дете, но не по начина, по който си го представях.

На следващата сутрин Димитър тръгна на работа рано. Остави ме сама със Сашко. Не знаех как да се държа с него. Той стоеше тихо на масата и рисуваше с моливите на дъщерята на съседката.

– Искаш ли закуска? – попитах го неловко.

Той кимна и прошепна:

– Може ли филия с лютеница?

Докато мажех филията, си мислех за Мария – жената, която е родила това дете и го е оставила на прага на моя живот. Какво ли е преживяла? Какво ли е преживял Димитър? А аз?

Вечерта майка ми се обади по телефона.

– Какво става, Яна? Чувам ти гласа странен…

Не издържах и й разказах всичко. Тя замълча за миг, после каза:

– Момиче мое, животът понякога ни поднася изпитания, които не сме искали. Но детето няма вина. Помисли добре какво ще направиш.

Думите й ме боляха, но бяха истина.

Следващите дни минаха като в мъгла. Сашко беше тихо и послушно дете. Помагаше ми да подреждам масата, питаше ме дали може да гледа анимации по БНТ. Веднъж го чух да плаче нощем. Отидох при него и го прегърнах несигурно.

– Ти ще ме изгониш ли? – попита ме той през сълзи.

Сърцето ми се сви.

– Не знам още… – признах честно. – Но няма да те оставя сам.

Димитър се опитваше да бъде до мен, но между нас зееше пропаст. Вечерите бяха пълни с неизказани думи и студени погледи.

Една вечер избухнах:

– Защо не ми каза? Защо ме излъга толкова години?

Той сведе глава:

– Страхувах се да не те загубя…

– А сега? Какво очакваш от мен?

– Да опитаме… Да бъдем семейство.

В този момент разбрах колко е трудно да простиш не само на другия, но и на себе си – за всички пропуснати знаци, за всички неизказани страхове.

Минаха седмици. Започнах да свиквам със Сашко – с неговия смях, с малките му ръце, които търсят опора. Понякога усещах как гневът ми избухва отново, но после виждах колко много има нужда от мен това дете.

Една сутрин той ми подаде рисунка – трима души държат ръце пред нашия блок.

– Това сме ние ли? – попитах го през сълзи.

Той кимна и ме прегърна силно.

Сега вече знам: животът не винаги ни пита дали сме готови за промяната. Понякога просто трябва да изберем дали ще останем в миналото или ще дадем шанс на бъдещето.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува такава рана или някои истини остават завинаги между нас?