След сватбата разбрах, че мъжът ми слуша само майка си: Съжалявам, че позволих да ме контролират толкова дълго

– Не може така, Мария! – гласът на свекърва ми, госпожа Стоянова, отекна в малката кухня, докато държеше чиния с недоядената си супа. – В нашето семейство вечерята се сервира точно в седем, а не когато ти решиш!

Стоях до мивката, с ръце, потънали в сапунена пяна, и се опитвах да не избухна. Петър, мъжът ми, седеше на масата и мълчаливо ровеше в телефона си. Погледнах го с надежда да ме подкрепи, но той дори не вдигна глава.

– Извинявай, мамо – промълви той най-накрая, – Мария още не е свикнала с нашите навици.

Сърцето ми се сви. Оженихме се преди два месеца. Мечтаех за уютен дом, за смях и топлина, а вместо това се оказах гост в собствения си живот. След сватбата Петър настоя да се преместим при майка му – „ще ни е по-лесно“, каза той. Аз имах малък апартамент в Люлин, но Стоянова настояваше, че „младото семейство трябва да е под крилото на опита“.

Първите дни бяха като кошмар. Всичко имаше правила: кога се става, кога се ляга, как се сгъват кърпите, дори как се подреждат обувките в коридора. Стоянова беше навсякъде – в кухнята, в спалнята ни, дори в банята чукаше на вратата да пита дали не съм забравила да сменя кърпата за ръце.

– Петре, кажи ѝ! – настояваше тя при всяка дреболия. – Ти си мъжът в къщата!

А той… Той само кимаше и повтаряше: „Мамо е права.“

Вечерите бяха най-тежки. Сядахме тримата на масата, а Стоянова разпитваше за работата ми – „Какво толкова правиш цял ден в тази фирма?“, „Няма ли да си намериш нещо по-женствено?“. Петър мълчеше или се усмихваше извинително.

Една вечер не издържах:
– Петре, защо никога не ме защитаваш? Защо винаги слушаш майка си?

Той ме погледна така, сякаш съм казала нещо абсурдно:
– Мамо знае най-добре. Тя е минала през всичко това.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам победа.

Дните се нижеха като сиви мъгливи сутрини. На работа колежките ми разказваха за романтични вечери и спонтанни уикенди с мъжете си. Аз лъжех – „Да, и ние ходихме на кино“, „Петър ми подари цветя“. Истината беше друга: Петър не правеше нищо без одобрението на майка си.

Веднъж предложих да излезем само двамата:
– Мамо ще се почувства сама – каза той.
– А аз? Аз не съм ли важна?
Той замълча.

Започнах да се чувствам невидима. Всяка сутрин ставах по-рано само за да имам пет минути сама в банята. Понякога плачех тихо под душа. Питах се: това ли е животът, който исках?

Една неделя майка му реши да подреди гардероба ни. Влезе без да почука и започна да мести дрехите ми:
– Тези поли са прекалено къси. Не подхождат на омъжена жена.

Петър стоеше до нея и кимаше:
– Мамо е права.

Тогава избухнах:
– Стига! Това е моят гардероб! Това са моите дрехи!
Стоянова ме изгледа строго:
– В тази къща има ред. Ако не ти харесва…
Петър ме хвана за ръката:
– Мария, моля те, не започвай пак.

Тази нощ не спах. Гледах тавана и мислех за майка ми – как винаги ме е учила да бъда силна и независима. А аз? Позволих на двама души да ме превърнат в сянка.

На следващия ден взех решение. След работа отидох до апартамента си в Люлин. Седнах на стария диван и заплаках с глас. Там бях свободна. Там бях себе си.

Вечерта казах на Петър:
– Връщам се у дома. Или идваш с мен, или оставаме всеки по своя път.
Той ме гледаше дълго:
– Не мога да оставя мама сама…

Събрах багажа си. Стоянова не каза нищо – само затвори вратата след мен.

Днес живея сама. Болката още е тук, но вече дишам свободно. Понякога се питам: заслужаваше ли си да жертвам себе си заради чуждите очаквания? Колко още жени като мен позволяват да ги контролират под маската на „семейния ред“?