Сляпата любов на Зорница: Апартаментът, който струваше сърцето ми

— Зорнице, пак ли ще излизаш с този Боян? — гласът на майка ми пронизваше тишината в малката кухня, докато аз нервно си връзвах обувките.

— Мамо, моля те, не започвай пак! — отвърнах с треперещ глас, опитвайки се да не срещна погледа ѝ. — Той не е такъв, какъвто си мислиш.

— Не е такъв? — тя се засмя горчиво. — Не виждаш ли, че го интересува само апартаментът ти? Откакто разбра, че си наследила жилището на дядо ти, не спира да се върти около теб!

Стиснах зъби. Вече бях чувала този разговор десетки пъти. Майка ми винаги е била предпазлива, особено след като татко ни напусна заради друга жена. Оттогава тя виждаше опасност във всеки мъж, който се приближи до мен. Но Боян беше различен. Или поне така си мислех.

Първата ни среща беше като сцена от филм. Седях сама в едно кафене на булевард „Витоша“, когато той се появи – висок, с тъмни очи и усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце. Не бях от жените, които привличат погледите – по-скоро незабележима, с очила и коса вързана на опашка. Но Боян ме забеляза. Или поне така вярвах тогава.

— Свободно ли е тук? — попита той и посочи стола срещу мен.

— Да, разбира се — отвърнах смутено.

Започнахме да си говорим за книги, музика, дори за любимите ни места в София. За първи път от години се почувствах жива. След няколко срещи вече не можех да мисля за нищо друго освен за него.

Майка ми обаче не спираше да ме предупреждава. — Не вярвай на приказките му! — казваше тя. — Ако те обича, защо никога не те кани у тях? Защо все ти плащаш сметките?

Опитвах се да я убедя, че греши. Боян имал трудности – работел на две места, помагал на болната си баба. Вярвах му. Исках да вярвам.

След няколко месеца той предложи да се премести при мен. „Ще ни е по-лесно“, каза. „Ще спестим пари за общо бъдеще.“ Майка ми беше бесна.

— Ако го пуснеш в апартамента, повече няма да стъпя там! — закани се тя.

— Мамо, обичам го! — извиках през сълзи. — Защо не можеш просто да се радваш за мен?

Тя само поклати глава и затвори вратата след себе си.

Първите седмици с Боян бяха като меден месец. Готвехме заедно, гледахме филми до късно и мечтаехме за бъдещето си. Но скоро започнаха дребните кавги – за пари, за това кой ще изхвърли боклука, за това защо не искам да му дам ключа от пощенската кутия.

Една вечер го чух да говори по телефона:

— Да, тя има апартамент в центъра… Не, още не съм я навил да го прехвърли… Спокойно, ще стане.

Кръвта ми застина. Не можех да повярвам на ушите си. Сърцето ми се блъскаше в гърдите като птица в клетка.

На следващия ден го попитах директно:

— Бояне, защо говореше така по телефона? Кой искаш да навиеш?

Той се засмя:

— Глупости! Сигурно си чула нещо по телевизията. Много си подозрителна напоследък.

Но вече не можех да спя спокойно. Започнах да намирам странни бележки из апартамента – имена и телефони на непознати хора, разписки от заложни къщи. Един ден открих липсващи бижута от кутията на баба ми.

Когато го притиснах до стената, той избухна:

— Все едно живея с майка ти! Само обвинения и подозрения! Ако не ми вярваш, по-добре да си тръгна!

И си тръгна. Остави ме сама сред разбърканите си мисли и разбитото ми сърце.

Майка ми дойде същата вечер. Видя ме разплакана на пода и без думи ме прегърна.

— Казах ти… — прошепна тя тихо.

— Знам… — отвърнах през сълзи. — Но трябваше сама да го разбера.

Минаха месеци. Апартаментът вече не беше дом – беше спомен за предателство и болка. Но с времето раните започнаха да зарастват. Майка ми отново идваше често – носеше топла супа и тишина, която лекуваше повече от всякакви думи.

Днес стоя до прозореца и гледам как слънцето залязва над София. Питам се: Защо понякога любовта ни заслепява толкова силно? Дали щях да постъпя различно, ако бях послушала майка си? А вие бихте ли простили такава измама?