Сметката за любовта: История за изгубено доверие

— Ето, това са всички разходи, които съм покрил през последните три години. Моля те, върни ми ги, — каза Георги, докато ми подаваше дебела папка с разпечатани банкови извлечения и таблици в Excel. Гласът му беше студен, почти безчувствен. Седях на кухненската маса, а ръцете ми трепереха. Не можех да повярвам на очите си — сякаш гледах някой чужд човек, а не мъжа, с когото споделях живота си от осем години.

— Това някаква шега ли е? — прошепнах, но той дори не ме погледна. — Не, Мария. Напълно сериозен съм. Омръзна ми да плащам всичко. Време е да си поемеш отговорността.

В този момент сякаш всичко в мен се срина. Спомних си първите ни години заедно — как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за дом и деца, как се подкрепяхме в трудните моменти. А сега седяхме един срещу друг като двама непознати, между нас стоеше не любовта, а една фактура.

— Георги, аз също съм допринасяла! Пазарувала съм, готвила съм, грижила съм се за дома… — опитах се да защитя себе си, но думите ми увиснаха във въздуха.

— Това не се брои. Аз плащах сметките, колата, почивките… — прекъсна ме той рязко.

В този момент усетих как в мен се надига гняв и обида. Как може човекът, с когото съм споделяла всичко, да свежда живота ни до цифри и разходи? Кога се превърнахме в счетоводители на собственото си щастие?

През следващите дни Георги продължи да настоява да му върна парите. Дори ми изпрати имейл с детайлна разбивка: „Ток — 1 200 лв., вода — 600 лв., храна — 4 500 лв., почивки — 3 000 лв.“ Всичко беше изчислено до стотинка. Майка ми, когато й разказах, само въздъхна:

— Дете мое, това не е брак. Това е търговско дружество.

Опитах се да говоря с Георги. Да му обясня, че семейството не е балансова сметка. Че има неща, които не могат да се измерят с пари — като безсънните нощи до болното ни дете или прегръдките след тежък ден. Но той беше непреклонен:

— Ако не можеш да ми върнеш парите, ще трябва да се разделим.

В този момент разбрах, че доверието между нас е безвъзвратно изгубено. Започнах да се питам кога всъщност започнахме да се отдалечаваме един от друг. Дали беше когато загубих работата си и временно разчитах на него? Или когато той започна да работи до късно и все по-рядко вечеряхме заедно? Или може би когато спряхме да си казваме „обичам те“?

Една вечер седнах сама в хола и започнах да прелиствам стари снимки — от сватбата ни в Бояна, от първата ни почивка на морето в Созопол, от раждането на дъщеря ни Виктория. На всяка снимка изглеждахме щастливи. Но дали наистина бяхме? Или просто сме се престрували?

На следващия ден Георги дойде при мен с нова „оферта“:

— Ако подпишеш споразумение за разпределение на разходите занапред, може да останем заедно.

Погледнах го дълго и мълчаливо. В този момент осъзнах, че вече не го обичам. Или поне не този човек, в когото се беше превърнал.

— Не мога да живея така, Георги. Не мога да броя всяка стотинка и да се страхувам дали ще ти бъда длъжна утре.

Той само сви рамене:

— Тогава няма смисъл.

Събрах багажа си и заминах при майка ми в Пловдив. Виктория остана при мен. Първите седмици бяха ад — чувствах се провалена като съпруга и майка. Приятелките ми ме подкрепяха:

— Не си виновна ти! Много мъже у нас още мислят, че парите са по-важни от чувствата.

Започнах работа като учителка по литература в местното училище. Парите не стигаха, но поне бях свободна от постоянния контрол и упреци. Вечерите прекарвах с Виктория — четяхме приказки, гледахме стари български филми и си говорехме за всичко.

Понякога Георги звънеше и настояваше за парите си. Понякога просто мълчеше по телефона. С времето обаче започнах да усещам облекчение — вече не живеех в страх дали ще бъда „разход“ или „приход“ в нечия таблица.

Днес, година по-късно, още ме боли от спомена за онази вечер с фактурата. Но вече знам: истинската любов не се измерва в левове и стотинки. Доверието е най-ценната валута между двама души.

Понякога се питам: Кога позволихме парите да разрушат най-ценното между нас? И дали някога ще можем отново да вярваме истински на някого?