Сметката за любовта: Как парите разбиха нашето семейство

– Ето, пратих ти нещо на имейла. Прегледай го, моля те, – каза Георги, докато сядаше на дивана с чаша ракия в ръка. Гласът му беше необичайно хладен, а погледът – избягващ. Беше вторник вечер, децата вече спяха, а аз се чудех какво толкова важно може да има, че не може да почака до сутринта. Отворих лаптопа и видях прикачен файл със заглавие „Фактура“.

В първия момент си помислих, че е някаква шега. Но когато отворих документа, сърцето ми се сви. Подредени в таблица, с точност до стотинка, бяха описани всички разходи, които Георги твърдеше, че е направил за мен и децата през последните пет години. „Храна – 12 350 лв.“, „Ток и вода – 4 800 лв.“, „Почивки – 3 200 лв.“, „Подаръци – 1 500 лв.“. До всяка сума имаше дата, повод, дори бележка: „Коледа 2021 – златна гривна за Мария“. В края на файла стоеше общата сума: 28 650 лв. и едно изречение: „Очаквам да възстановиш половината от тези разходи.“

– Това някаква шега ли е? – попитах го с разтреперан глас, усещайки как гневът и унижението се борят в мен.

– Не, Мария. Време е да си изясним сметките. Не мога повече да нося всичко на гърба си, а ти да се държиш, сякаш всичко ти се полага. – Гласът му беше студен като зимен вятър.

– Георги, ние сме семейство! Как можеш да ми пратиш фактура за живота ни заедно? – сълзите вече се стичаха по лицето ми, но той не помръдна.

– Семейство? Кое семейство, Мария? Ти отдавна си само сянка в този дом. Работиш на половин ден, парите ти не стигат дори за сметките. Аз се грижа за всичко, а ти… ти само искаш още и още. – Той стана и излезе на балкона, оставяйки ме сама с болката и унижението.

В следващите дни между нас цареше лед. Не говорехме, само си разменяхме кратки реплики за децата или домакинството. Всяка вечер гледах фактурата, опитвайки се да разбера кога и как любовта ни се е превърнала в търговска сделка. Спомних си първите ни години – как се смеехме, как мечтаехме заедно, как се радвахме на малките неща. А сега? Сега всичко беше сведено до цифри и сметки.

Майка ми забеляза, че нещо не е наред. – Мария, какво става с вас? Георги не е същият, а ти си като призрак. – Не издържах и й разказах всичко. Тя ме прегърна и каза: – Пари се изкарват, дете мое, но достойнството не се купува. Не позволявай да те унижават така.

Опитах се да говоря с Георги. – Моля те, нека поговорим. Не може така да живеем. – Той само вдигна рамене.

– Ако искаш развод, да го направим. Но искам да си платиш за всичко, което съм дал за теб и децата. – Този път в гласа му имаше нещо като омраза.

– А любовта? А всички безсънни нощи, когато се грижих за болните ни деца? А времето, което жертвах, за да може ти да се развиваш в работата си? Това не струва ли нищо? – гласът ми трепереше от болка.

– Това е твой избор. Аз съм направил своето. – Той се обърна и излезе, оставяйки ме сама с мислите си.

Дните се превърнаха в кошмар. Децата усещаха напрежението. Синът ни, Петър, ме попита: – Мамо, тате защо не ни говори? – Не знаех какво да му кажа. Как да обясня на едно дете, че баща му е превърнал любовта в сметка?

Започнах да търся работа на пълен работен ден. Приятелките ми ме подкрепяха, но и те бяха шокирани от случилото се. – Това е абсурдно, Мария! – каза ми Ваня. – Не си длъжна да плащаш за любовта си.

Седмица по-късно Георги ми изпрати съобщение: „Очаквам отговор до края на месеца. Ако не платиш, ще подам иск за развод и ще поискам попечителство над децата.“

Тогава нещо в мен се пречупи. Реших, че няма да позволя да ме унижават повече. Потърсих адвокат. Разказах му всичко, показах му фактурата. Той се засмя горчиво: – Това е безпрецедентно, Мария. Но няма правна стойност. Не се страхувай.

Започнаха дълги и тежки разговори, адвокати, срещи, сълзи. Георги настояваше, че съм му длъжна. Аз се борех за децата и за себе си. В съда той извади фактурата, опитвайки се да ме унижи пред всички. Съдията само поклати глава: – Семейството не е търговско дружество, господин Иванов. – За първи път от месеци почувствах, че някой ме разбира.

Разводът беше тежък. Децата страдаха, аз плаках нощем, но знаех, че трябва да продължа. Намерих нова работа, започнах да се грижа сама за себе си и за тях. Майка ми беше до мен, приятелките ми също. С времето болката намаля, а на нейно място дойде гордостта – че не позволих да ме смачкат.

Понякога се питам: Кога парите станаха по-важни от любовта? Как позволихме на сметките да разрушат всичко, което имахме? Може би няма отговор. Но знам едно – никога повече няма да позволя на някого да ми изпрати фактура за живота ми.

А вие, бихте ли платили такава сметка? Колко струва достойнството ви?