Справедливостта на наследството: Историята на едно българско семейство

– Не е честно, Мария! – гласът на сестра ми Елена проряза тишината в хола като нож. – Аз съм по-голямата, аз съм поела повече отговорности през годините, аз съм имала повече разходи. Справедливо е да получа по-голям дял!

Стоях срещу нея, стиснала ръце в юмруци, докато майка ни – баба Катя – се опитваше да изглади напрежението между нас. Беше късен следобед, слънцето се промъкваше през дантелените пердета на панелния ни апартамент в Люлин. Въздухът беше тежък от неизказани думи и стари обиди.

– Елена, не може така – каза майка ни тихо, но твърдо. – Баща ви и аз винаги сме искали да бъдете равни. Любовта не се мери с години или с разходи. Всичко ще се раздели по равно.

Елена изсумтя и ме погледна с онзи поглед, който помня още от детството – поглед на превъзходство, на човек, който винаги получава каквото иска. Винаги съм била „малката“, тази, която трябва да се съобразява. Дори когато татко почина миналата година и останахме само трите жени в семейството, тя пак намери начин да бъде над мен.

– Ти нищо не разбираш, Мария! – обърна се към мен. – Докато ти си учеше в университета и харчеше парите на мама и тате, аз работех и помагах вкъщи! Кой плащаше сметките, когато татко беше болен? Кой водеше мама по болници?

– Аз също помагах! – избухнах. – Само защото не си спомняш или не искаш да признаеш, не значи, че не съм била до вас! И не мисля, че това ти дава право да искаш повече от наследството!

Майка ни се разплака. Седна на дивана и скри лице в ръцете си. За миг забравих за гнева си и се наведох до нея.

– Мамо, моля те…

– Не мога повече – прошепна тя. – Толкова години се мъчих да ви науча да сте единни…

Елена седна срещу нас, скръстила ръце. В очите ѝ проблясваше нещо студено.

– Ако не получа повече, ще оспоря завещанието. Ще заведа дело. Не ми пука колко ще струва.

Тези думи ме удариха като шамар. Не можех да повярвам, че сестра ми е готова да съсипе всичко заради няколко квадрата повече от апартамента и малко повече пари в банковата сметка.

Вечерта мина в мълчание. Майка ни не вечеря. Аз лежах будна цяла нощ, слушайки как Елена нервно крачи из коридора. На сутринта тя вече беше говорила с адвокат.

Следващите седмици бяха ад. Събирахме документи, ходехме по нотариуси и банки. Елена настояваше за всяка стотинка – дори за стария сервиз на баба ни от Пловдив. Майка ни се стопи пред очите ми – отслабна, побеля още повече. Веднъж я чух да шепне през сълзи: „Защо децата ми се мразят?“

Опитах се да говоря с Елена насаме.

– Защо го правиш? Наистина ли парите са толкова важни?

Тя ме погледна без капка съжаление.

– Не става дума само за парите. Става дума за това кой е бил ценен в това семейство. Винаги си била любимката на мама и тате. Време е аз да получа своето.

Тогава разбрах – не алчността беше коренът на всичко това, а болката от усещането за пренебрегване. Но как да ѝ го обясня? Как да ѝ покажа, че любовта на родителите ни не може да се измери с квадратни метри или банкови сметки?

Делото започна през есента. Майка ни не доживя края му – почина от инфаркт няколко дни преди последното заседание. Погребахме я в малкото гробище край село Копривщица, където беше родена.

На гроба ѝ стояхме двете – вече напълно чужди една на друга. Елена плачеше безутешно, а аз усещах само празнота.

След делото съдът отсъди всичко по равно – както майка ни беше искала. Но вече нямаше значение. Семейството ни беше разбито завинаги.

Сега живея сама в половината апартамент, а другата половина стои празна – Елена замина за чужбина и не иска да чува за мен.

Понякога нощем си мисля: струваше ли си всичко това? Можеше ли да постъпя различно? Или някои рани просто никога не зарастват?

Какво бихте направили вие? Може ли едно семейство да се възстанови след такава война?