Срамът на дъщеря ми: История за любов, гордост и несправедливост

„Не можеш ли поне веднъж да разбереш, че не всичко се върти около твоите чувства?“ – думите на дъщеря ми Елица отекват в главата ми като камбанен звън. Стоя в малката кухня на панелката в Люлин, ръцете ми треперят над чашата с чай, а сълзите ми се стичат по бузите. Вече не помня кога последно ме прегърна. Или кога ме погледна с онзи блясък на обич, който някога изпълваше очите ѝ.

Преди години, когато Елица беше още малко момиченце с руси плитки и лунички по носа, мечтаех за деня, в който ще я видя щастлива жена. Работех две работи – чистачка в училище и продавачка на пазара – само и само да ѝ осигуря всичко необходимо. Баща ѝ ни напусна, когато тя беше на шест, и оттогава светът ми се сви до нея. Не съм имала нови обувки с години, но тя винаги имаше най-хубавата раница в класа.

Сега обаче времената са други. Елица се омъжи за Петър – момче от „по-добро семейство“, както казват съседките. Родителите му имат фирма за строителство, живеят в просторен апартамент в Лозенец и всяка година ходят на почивка в Гърция. Когато я питах дали е щастлива, тя само се усмихваше и казваше: „Мамо, всичко е наред.“

Но откакто се омъжи, сякаш между нас се издигна стена. В началото ме канеха на гости – празници, рождени дни, дори Коледа. Но с времето поканите станаха все по-редки. Веднъж чух свекървата ѝ – госпожа Димитрова – да казва: „Елица, не е нужно майка ти да идва всеки път. Нека си почине.“ Тогава Елица само кимна и смени темата.

Преди месец ѝ се обадих – имах нужда от заем за сметките. Пенсията ми не стига, а токът поскъпна. „Мамо, не мога сега. Петър не е съгласен да ти помагаме постоянно. И ние имаме разходи.“ Гласът ѝ беше студен като зимен вятър. Не попитах повече.

Скоро след това разбрах от съседката Мария, че Елица е бременна. Не от нея – от Мария! Сърцето ми се сви от болка и срам. Как можах да стана толкова чужда на собственото си дете? Опитах се да я потърся – изпратих ѝ съобщение: „Мило дете, чух хубавата новина. Много се радвам за теб. Ако имаш нужда от помощ или просто искаш да поговорим, винаги съм тук.“ Отговор не получих.

Вечер седя сама пред телевизора и гледам стари снимки – Елица на първия учебен ден, Елица с абитуриентската рокля, Елица до мен на плажа във Варна. Спомням си как веднъж ми каза: „Мамо, ти си най-добрата майка на света.“ Какво се промени? Дали парите са по-важни от любовта? Или аз съм сгрешила някъде по пътя?

Една неделя реших да отида до тях без покана. Купих малко дрешки за бебето – евтини, но избирани с обич. Когато звъннах на вратата, отвори Петър. Погледна ме с досада: „Елица спи. Не е добре да я притеснявате.“ Подадох му торбичката и тихо казах: „Само исках да я видя.“ Той затвори вратата пред лицето ми.

Вървях обратно към метрото със свито сърце. По пътя срещнах стара приятелка – Цветана. Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя ме прегърна и каза: „Весела, не си виновна ти. Днешните деца са други. Живеят за показност, за чуждото мнение. Забравиха какво е майчина обич.“

Седмица по-късно Елица ми се обади за първи път от месеци:
– Мамо…
– Да, мило?
– Защо идва без да предупредиш? Петър се ядоса… Не искам проблеми.
– Извинявай… Просто… липсваш ми.
– Моля те, уважавай личното ни пространство.

Този разговор ме срина окончателно. Дните ми станаха еднакви – работа вкъщи, пазаруване с купони за отстъпка, самотни вечери с мисли за миналото.

Понякога си мисля – дали ако имах повече пари, щях да бъда по-уважавана? Дали ако можех да купя скъп апартамент или да подаря кола на младото семейство, Елица щеше да ме обича повече? Или просто времената са такива – любовта вече не струва нищо без банковата сметка?

Пиша тази история не за да се оплаквам, а защото знам, че много майки като мен страдат в тишина. Виждам ги по опашките в магазина – с уморени очи и празни портмонета. Всички сме дали всичко за децата си… а накрая оставаме сами.

Сега стоя до прозореца и гледам как снегът покрива улиците на София. Мечтая един ден Елица да се върне при мен – не за пари или подаръци, а просто за прегръдка.

Кажете ми – къде сбърках? Наистина ли бедността е по-силен грях от липсата на любов? Или просто такава е съдбата на българската майка днес?