Среща с миналото: Когато първата любов се завърне

– Мариела, ти ли си? – гласът му беше дрезгав, но в него имаше нещо познато, нещо, което ме върна в онова лято на 1996-та, когато светът беше прост и всичко изглеждаше възможно.

Обърнах се рязко. Сърцето ми заби лудо. Пред мен стоеше Стефан – първата ми любов, човекът, за когото плаках нощи наред, след като замина за София и повече не се обади. Сега беше висок, леко прегърбен, с посребрени коси и очи, в които още проблясваше онзи пламък. В ръката си държеше чаша червено вино, а по устните му трептеше несигурна усмивка.

– Стефане… – едва прошепнах. – Не мога да повярвам…

Около нас шумът на залата заглъхна. Всичко се сви до този миг – до двама души, които някога са били всичко един за друг, а после са станали непознати.

– Мариела, толкова години… – той се поколеба, после добави: – Мислил съм за теб. Често.

Погледнах го право в очите. В тях видях болка и вина. Спомних си как майка ми ме държеше за ръка онази вечер, когато разбрах, че Стефан е заминал без да се сбогува. Как баща ми мълчаливо прибра писмото му, в което пишеше „Съжалявам, но трябва да тръгна“.

– Защо не се обади? – попитах тихо. Гласът ми трепереше. – Защо просто изчезна?

Той въздъхна дълбоко и седна до мен на празния стол.

– Баща ти… той дойде при мен. Каза ми да те оставя на мира. Че имаш по-добро бъдеще тук, в селото. Че аз съм само един мечтател без пари и без перспектива.

Почувствах как гневът ме залива. Толкова години бях обвинявала себе си – че не съм била достатъчно добра, че не съм го задържала. А истината е била скрита зад бащината гордост и страх.

– И ти го послуша? Просто така? – очите ми се напълниха със сълзи.

– Опитах се да ти пиша… но писмата ми се връщаха. После срещнах Даниела… оженихме се. Имам син. Но никога не спрях да мисля за теб.

В този момент до нас дойде Лили – най-добрата ми приятелка от училище.

– Мариела! Ела да танцуваме! – тя ме хвана за ръката, но видя лицето ми и замръзна. – Всичко наред ли е?

– Да… просто стари спомени – отвърнах с пресилен смях.

Лили ме погледна изпитателно и тихо прошепна:

– Не позволявай на миналото да те нарани пак.

Останахме сами със Стефан. Той ме гледаше с онзи поглед, който някога ме караше да забравям всичко останало.

– Мариела… ако можех да върна времето назад…

– Не можеш – прекъснах го рязко. – Аз също имам семейство. Две дъщери. Мъжът ми е добър човек… но понякога се чудя какво щеше да бъде, ако…

Той хвана ръката ми. Пръстите му бяха топли и треперещи.

– Прости ми…

В този миг усетих как тежестта на годините се стоварва върху мен. Колко често сме позволявали на другите да решават вместо нас? Колко мечти сме погребали от страх или от чувство за дълг?

– Стефане… аз ти прощавам. Но не знам дали мога да простя на себе си, че никога не потърсих истината.

Той кимна мълчаливо. В очите му проблесна сълза.

– Ще останеш ли тази вечер? Да поговорим… като приятели?

Погледнах към масата, където седяха моят съпруг и децата ни. Те се смееха, снимайки се с телефона на малката ни Мария.

– Не знам дали е редно…

– Понякога трябва да си позволим да бъдем щастливи – прошепна той.

В този момент осъзнах колко много съм се променила. Вече не бях онова момиче от селото, което чакаше писмо всяка вечер. Бях жена с минало, с грешки и със сила да прощава.

Станах бавно и го прегърнах за последно.

– Благодаря ти, че дойде тази вечер. Благодаря ти за всичко… и за нищо.

Тръгнах към семейството си със сълзи в очите и усмивка на устните.

Сега си задавам въпроса: Колко често позволяваме на чуждите страхове да определят нашия живот? И дали някога ще намерим смелостта да изберем себе си?