Срещата, която преобърна живота ми

– Не мога да повярвам, че пак го виждам – мисълта ми проблесна като мълния, докато гледах как Димитър влиза в залата. Сърцето ми се блъскаше в гърдите като лудо, а ръцете ми трепереха под масата. Беше същият – само косата му бе посребряла, а очите му още по-дълбоки. Тридесет години не бяха изтрили нищо от онова, което някога изпитвах към него.

– Ей, Мария! – извика Весела от другия край на масата. – Къде се загуби толкова години? Димитър тъкмо разказваше за новата си ферма.

Усмихнах се насила и се опитах да изглеждам спокойна. Но вътре в мен бушуваше буря. Не бях виждала Димитър от онази нощ преди абитуриентския бал, когато ми каза, че заминава за София и че не може да ме чака. Тогава светът ми се срина. После се омъжих за Петър – добър човек, но никога не успях да го обикна истински. Животът ми мина в малкото ни село край Пловдив, между децата, градината и грижите за болната ми майка.

Сега, докато слушах как всички се смеят и разказват истории от младостта, усещах как миналото ме дърпа назад. Димитър седна до мен и прошепна:

– Мария… Радвам се да те видя. Изглеждаш прекрасно.

Погледнах го и за миг забравих за всичко – за Петър, за децата, за годините самота. Само ние двамата и онова чувство, което никога не си беше отишло.

– Как си? – попита той тихо.

– Добре съм… – излъгах. – А ти?

– Разведох се преди две години. Децата са големи, живея сам. Понякога ми липсва някой до мен.

Тези думи ме пронизаха. Исках да му кажа толкова много неща – как съм го чакала, как съм плакала нощем, как съм се примирила с живота си. Но само кимнах.

Вечерта напредваше, а аз усещах как напрежението между нас расте. Петър ми звънеше по телефона – „Кога ще се върнеш? Да не забравиш да купиш хляб.“ Отговорих му кратко и затворих.

След полунощ останахме само няколко души. Димитър ме покани да излезем навън. Въздухът беше влажен и тежък, миришеше на липи.

– Мария… – започна той и хвана ръката ми. – Мислил съм за теб през всичките тези години. Знам, че е късно… но ако можех да върна времето…

Сълзите напълниха очите ми. Не исках да плача пред него, но не можех да се сдържа.

– Защо замина тогава? Защо не остана?

– Баща ми беше болен, трябваше да работя в София. Мислех, че ще те забравя… но не успях.

Стояхме дълго в тишина. После той ме прегърна и за първи път от години се почувствах жива.

На следващия ден се прибрах у дома като в сън. Петър ме чакаше на прага.

– Къде беше цяла нощ? – гласът му беше остър.

– На срещата… Говорих с Димитър.

– Още ли мислиш за него? След толкова години?

Не можех да отговоря. Виждах болката в очите му. Знаеше истината – винаги я е знаел.

Дните минаваха бавно. Не можех да спя, не можех да ям. Всяка вечер гледах снимките от младостта ни и се питах: „Ами ако бях избрала друг път?“

Една сутрин Петър седна до мен на кухненската маса.

– Мария, аз те обичам… но виждам, че ти страдаш. Ако трябва да си тръгнеш – тръгни. Не искам да живееш с мен от жалост.

Тези думи ме разтърсиха до дъното на душата ми. Знаех, че е прав. Но как да оставя всичко? Децата вече са големи, но селото ще говори… Майка ми ще се поболее от срам.

Седмици наред се лутах между страха и надеждата. Срещах се тайно с Димитър в Пловдив – разхождахме се по Марица, говорехме за миналото и бъдещето. Той ме молеше да избера себе си поне веднъж в живота си.

Една вечер майка ми ме повика при себе си.

– Марио, знам всичко – каза тя тихо. – Животът е един. Ако си нещастна тук, иди при него. Аз ще преживея срама… но ти няма да преживееш още трийсет години без любов.

Сълзите потекоха по бузите ми. Прегърнах я силно и разбрах, че вече нямам сили да живея в лъжа.

На следващия ден казах на Петър истината. Той плака пред мен за първи път откакто сме женени.

– Надявам се поне ти да намериш щастието си – прошепна той.

Сега пиша тези редове от малката къща на Димитър край Пловдив. Селото още шушука зад гърба ми, децата рядко ми говорят… Но всяка сутрин се будя до човека, когото обичам истински.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли една стара любов да оправдае толкова болка? А вие как бихте постъпили на мое място?