Старата скара на съседа и цената на дребнавостта

– Не, Петре, казах ти вече – няма да ти я дам! – гласът на съседа ми, бай Стефан, отекна през оградата, докато аз стоях с ръце в джобовете и се опитвах да изглеждам невъзмутим. Слънцето печеше безмилостно, а старата му скара, ръждясала, но все още стабилна, стоеше като трофей в ъгъла на двора му.

– Ама, бай Стефане, ти от две години не си я палил! – опитах се пак, този път с по-мек тон. – Аз само за няколко пъти я искам, ще я върна…

– Не става! – прекъсна ме той рязко. – „Който пести, той печели“, Петре. Не знаеш ли тази приказка? Може да ми потрябва.

Погледнах го – стар човек, но с очи като орехи, твърди и непреклонни. В този момент ми идеше да му кажа всичко, което мислех за неговата стиснатост, но преглътнах. Минах покрай оградата с наведена глава и се прибрах вкъщи. Жена ми Мария ме чакаше на прага.

– Пак ли не ти я даде? – попита тя тихо.

– Не. И няма и да даде. Сигурно ще я държи до края на дните си.

Мария въздъхна. – Знаеш ли, Петре, понякога хората се вкопчват в неща не защото им трябват, а защото се страхуват да не изгубят нещо повече.

Не й отговорих. Вечерта мина в мълчание. Децата се въртяха около масата, а аз гледах през прозореца към двора на бай Стефан. В главата ми кънтеше неговото „Не става!“. Чудех се какво ли толкова пази в тази стара скара.

На следващата сутрин ме събуди шум – някой викаше отвън. Изскочих по пижама и видях линейка пред къщата на бай Стефан. Съседите се бяха събрали на групички и шушукаха. Мария дойде зад мен.

– Какво е станало?

– Бай Стефан… паднал е в двора. Май е получил инсулт – прошепна една от съседките.

Сърцето ми се сви. През целия ден мислех за него. Следобед отидох до двора му – скарата стоеше все така самотна. В този момент осъзнах колко маловажно беше всичко – дребните ни спорове, неговият отказ, моето разочарование.

Дните минаваха бавно. Бай Стефан беше в болница, а аз всеки ден минавах покрай двора му. Един ден дойде дъщеря му Елена – рядко си идваше от София.

– Здравейте, Петре – поздрави ме тя уморено. – Татко още е зле… Не знам дали ще се оправи.

– Ако имате нужда от нещо… – започнах аз неловко.

Тя само кимна и се прибра вътре. Вечерта седнахме с Мария на терасата.

– Знаеш ли – казах й тихо, – чувствам се виновен. Толкова време се ядосвах за една скара… А човекът е самотен и болен.

– Може би е време да направиш нещо добро за него – отвърна тя.

На следващия ден занесох кошница с плодове в болницата. Бай Стефан лежеше блед и слаб, но очите му светнаха като ме видя.

– Петре… – прошепна той едва-едва.

– Дръж се, бай Стефане! Всички те чакат у дома.

Той се усмихна слабо. – Скарата… вземи я. За децата ти… Аз вече няма да мога.

Очите ми се напълниха със сълзи. Хванах ръката му и си обещах никога повече да не бъда дребнав.

След месец бай Стефан почина. На погребението всички плакахме. Елена ми подаде ключа от двора.

– Татко каза ти да вземеш скарата. И да поканиш всички съседи на барбекю.

Вечерта запалихме скарата в нашия двор. Миризмата на печени кюфтета и смях изпълниха въздуха. Съседите дойдоха един по един – някои носеха салати, други ракия. За първи път от години бяхме заедно като истинско семейство.

Докато гледах огъня и слушах смеха на децата, си помислих: Колко струва една стара скара? И колко струва човешката щедрост? Дали ако бях по-отстъпчив и разбиращ по-рано, щяхме да сме по-близки със съседа ми? Може би всички губим повече, когато се вкопчваме в дребното и забравяме да бъдем хора.