„Ще се видим след пет години!“ – Обещанието, което промени всичко

– Мамо, татко пак ли няма да се върне тази вечер? – попита тихо Даниела, докато държеше куклата си за косата. Гласът ѝ беше толкова нежен, че сякаш се страхуваше да не счупи тишината в малката ни кухня в Люлин.

Погледнах я и усетих как гърлото ми се стяга. Беше декември 1993-та, токът пак го бяха спрели, а навън снегът валеше безмилостно. Петър си тръгна преди три месеца – първо за няколко дни, после за седмица, накрая просто не се върна. Остави ме с две деца, празен хладилник и купчина сметки. Не каза нищо повече от: „Ще се видим след пет години! Тогава ще разбереш защо.“

– Не знам, мило – прошепнах и я прегърнах. – Но ние ще се справим. Винаги сме се справяли.

Така започнаха най-дългите пет години в живота ми. Работех на две места – сутрин чистех стълбищата в блока, а следобед продавах чорапи на Женския пазар. Понякога вечеряхме само с филия хляб и лютеница. Децата растяха бързо, а аз остарявах още по-бързо. Съседките шушукаха зад гърба ми: „Гледай я, Мария, мъжът ѝ я заряза заради някаква пикла!“, „Горките деца, без баща…“

Всяка вечер се питах: какво направих погрешно? Къде сбърках? Петър беше всичко за мен – първата ми любов, бащата на децата ми, човекът, с когото мечтаех да остарея. А после изведнъж – нова работа, нова жена (по-млада с десет години), нов живот. Остави ни без обяснение, без извинение.

Понякога го виждах случайно – в центъра на София, ръка за ръка с онази жена. Усмихваше се така, както не се беше усмихвал от години. Сърцето ми се късаше, но не можех да си позволя да плача пред децата. Те имаха нужда от силна майка.

Една вечер, когато токът пак беше спрян и седяхме на свещи, синът ми Иван ме попита:

– Мамо, ти още ли обичаш татко?

Замълчах дълго. После казах:

– Обичам го такъв, какъвто беше. Но вече не знам кой е той.

Минаха пет години. Даниела завърши основно училище с отличие. Иван започна да работи като чирак при един майстор дърводелец. Аз вече не плачех нощем – бях станала камък. Научих се да не чакам никого.

Точно на петата годишнина от заминаването му – сякаш по часовник – някой почука на вратата. Беше Петър. Поостарял, с побеляла коса и уморени очи. Стоеше на прага с един малък сак и букет карамфили.

– Може ли да вляза? – попита тихо.

Децата стояха зад мен като стена. Иван беше пораснал и гледаше баща си със студен поглед.

– Защо си тук? – попитах го аз.

– Защото обещах. Пет години… Мислех, че ще намеря щастието другаде. Но сгреших. Моля те, Мария… Моля ви… Искам да опитаме отново.

В този момент времето спря. Спомних си всички онези нощи на самота, всички унижения и болка. Спомних си как децата плакаха за баща си, а аз не можех да им обясня защо ги е оставил.

– Петре – казах тихо – ти не разбираш ли? Тук вече няма място за теб. Ти избра друг живот. Ние избрахме да оцелеем без теб.

Той падна на колене:

– Моля те! Сгреших! Всичко загубих… Тя ме напусна, останах без работа… Само вие ми останахте!

Иван пристъпи напред:

– Къде беше, когато имах нужда от теб? Когато мама работеше до припадък? Когато Даниела боледуваше и нямаше кой да купи лекарства?

Петър плачеше като дете. За миг ми стана жал за него – беше самотен и сломен човек. Но вече не можех да забравя всичко преживяно.

– Можеш да останеш тази нощ – казах му накрая. – Но утре ще решим какво ще правим.

През нощта не мигнах. Слушах тежкото му дишане от другата стая и се чудех: мога ли да простя? Трябва ли да дам втори шанс на човек, който ни изостави в най-трудния момент?

На сутринта седнахме всички около масата. Даниела мълчеше и гледаше встрани.

– Татко – каза тя тихо – аз вече не те познавам.

Петър наведе глава.

– Знам… Искам само да ви докажа, че мога да бъда по-добър човек.

Погледнах го дълго. Виждах болката му, но и своята болка беше жива рана.

– Петре – казах му – прошката не е лесна. Може би някой ден ще ти простим. Но доверието… то се гради цял живот и се руши за миг.

Той остана още няколко дни при нас – помагаше вкъщи, говореше с децата, търсеше работа. Но вече нищо не беше същото. Вечерите ни бяха пълни с неудобни мълчания и неизказани думи.

Една сутрин той си тръгна отново – този път тихо, без обещания.

Седнах до прозореца и заплаках за всичко изгубено и за всичко оцеляло въпреки бурята.

Сега често се питам: може ли едно семейство да бъде същото след такава предателство? Или просто трябва да продължим напред с белезите си?

А вие бихте ли простили?