Страх за сина ми: Заветът на съпруга ми и семейството, което ни разкъсва

– Не можеш да ми го вземеш! – гласът ми се разнесе из хола, дрезгав от плач и отчаяние. Стоях срещу майка ми, която държеше в ръцете си завещанието на покойния ми съпруг, а очите ѝ бяха студени като зимна утрин в Кюстендил.

– Това не е само твое, Мария! – изсъска тя. – Той беше част от нашето семейство. И ние имаме право на дял!

Синът ми, Петър, се беше свил в ъгъла на дивана, прегърнал коленете си. Беше само на осем, но вече разбираше твърде много за алчността и болката. Откакто Иван почина преди три месеца, домът ни се превърна в бойно поле. Не между мен и съдбата, а между мен и хората, които би трябвало да ме подкрепят.

Погледнах към снимката на Иван върху шкафа. Усмихваше се така, както само той умееше – с онази топлина, която ме беше спасила от самотата преди години. Сега тази топлина беше изчезнала, а на нейно място остана само студът на празнотата и страха.

Майка ми не беше единствената. Брат ми Георги идваше всяка седмица с нов адвокат и нови претенции. „Това е семейната къща!“, „Това е земята на дядо!“, „Иван не е мислил само за теб!“ – думите му се забиваха в мен като ножове. А аз? Аз просто исках да оцелея. Да дам на Петър сигурност. Да не го загубя.

Вечерите бяха най-тежки. Когато тишината падаше над квартала и светлините угасваха една по една, аз стоях до леглото на Петър и го галех по косата.

– Мамо, ще ни изгонят ли? – прошепна веднъж той.

– Никога, маме – излъгах го. – Докато съм жива, никой няма да ти вземе дома.

Но аз самата не вярвах в думите си. Бях сама срещу всички. Съдът се точеше с месеци, адвокатите ме гледаха като плячка, а роднините ми – като враг. Веднъж дори леля Станка дойде с двама непознати мъже и започна да оглежда двора.

– Ще строим тук гараж – каза тя, сякаш вече всичко беше решено.

– Това е нашият двор! – извиках аз.

– Ще видим какво ще каже съдът – отвърна тя с ледена усмивка.

Понякога се чудех дали не съм полудяла. Дали не преувеличавам. Но после виждах погледа на Петър – изплашен, недоверчив – и знаех, че всичко е истинско. Че борбата ми е реална.

Една вечер седнах до прозореца с чаша чай и писмото от Иван. Беше го написал малко преди да почине от рак. В него пишеше: „Мария, знам, че ще ти бъде трудно. Но вярвам в теб. Ти си по-силна, отколкото мислиш. Пази Петър. Не позволявай на никого да ви раздели.“ Сълзите ми капеха върху хартията.

На следващия ден отидох при адвокатката си – госпожа Димитрова, строга жена с остри скули и още по-остър език.

– Мария, трябва да се бориш – каза тя. – Ако се откажеш сега, ще загубиш всичко. За себе си и за детето си.

– Но те са ми семейство…

– Семейството не винаги е това, което си мислим.

Върнах се у дома с нова решимост. Започнах да събирам документи, свидетелства, стари писма. Говорих със съседи, които помнеха как Иван ремонтираше къщата сам. Всеки ден беше битка – с институциите, с роднините, със собствените си страхове.

Една сутрин Георги дойде пиян пред вратата.

– Ти си виновна! – крещеше той. – Ако не беше ти, Иван щеше да е още жив!

Петър се разплака в стаята си. Аз стоях като вцепенена. Как можех да обясня на брат си болката от загубата? Как можех да му простя?

С времето разбрах едно: алчността няма лице. Тя може да бъде майка ти, брат ти, леля ти… И когато останеш сам срещу всички, трябва да намериш сили в себе си.

Днес все още не знам как ще свърши тази история. Съдът предстои след месец. Петър вече не ме пита дали ще ни изгонят – просто ме гледа с онзи тъжен поглед на дете, което е видяло твърде много за възрастта си.

Понякога нощем се питам: струва ли си всичко това? Ще мога ли някога пак да вярвам на хората около мен? Или завинаги ще остана сама срещу света?

А вие… бихте ли простили на своето семейство? Или бихте се борили до край за детето си?