Сватба, превърната в кошмар: Когато парите разбиват българско семейство
– Не мога да повярвам, че пак започваш с тези претенции, Цветане! – гласът на мъжа ми, Иван, ехтеше из малката ни кухня в Люлин. Стиснах чашата с чай толкова силно, че почти я счупих. Дъщеря ни Мария стоеше до прозореца, с гръб към нас, а по раменете ѝ трепереха светлите кичури. Беше петък вечер, само седмица преди сватбата ѝ.
– Не са претенции, Иван! Просто искам всичко да е както трябва – за нея! – отвърнах с пресипнал глас. Вътре в мен бушуваше буря – гордостта на майка, страхът от провал и срамът от празния ни портфейл.
Мария се обърна рязко:
– Мамо, не искам скъпа сватба! Не разбирате ли? Не ми пука за ресторанти и оркестри! Само да сме заедно…
Но аз не можех да я чуя. В главата ми кънтяха думите на сестра ми Галя от миналата седмица: „Какво ще кажат хората? Дъщеря ти да се омъжи като беднячка? Срамота!“
Всяка вечер броях парите в портмонето си. Заплатата ми като медицинска сестра стигаше едва за сметките и храната. Иван беше без работа от месеци – затвориха цеха му в Перник. Мария работеше в книжарница, а годеникът ѝ Петър – шофьор на такси. Всички мечтаехме за нещо повече, но реалността ни стискаше за гърлото.
– Цветане, не можем да си го позволим – прошепна Иван по-късно същата вечер, когато Мария вече спеше. – Ще се изложим пред всички. Но не мога да гледам как се съсипваш…
– Не мога да позволя на Мария да се чувства по-малко от другите момичета! – сълзите ми се стичаха по бузите. – Галя ще разказва на цялата рода как сме ги посрамили…
В следващите дни напрежението растеше. Галя настояваше да поканим всички роднини от Пловдив и Стара Загора. Майка ми звънеше всеки ден с нови „съвети“ какво трябва да има на масата. Петър и Мария се караха заради списъка с гости. Аз тичах между работа, магазини и банки, опитвайки се да намеря пари за капаро на ресторанта.
Една вечер Мария се прибра разплакана:
– Мамо, Петър каза, че ако продължаваме така, ще отменим сватбата! Не искам да се карате заради мен…
Сърцето ми се сви. За миг си представих как всичко рухва – мечтите ми за щастливо семейство, гордостта ми пред хората, радостта на дъщеря ми.
На следващия ден Иван ме хвана за ръката:
– Цветане, спри! Не виждаш ли какво правиш? Парите не са всичко. Ще загубим Мария…
Но аз вече бях взела заем от една позната – с висока лихва и тежки условия. Не казах на никого. Исках само всичко да е перфектно.
Дойде денят на сватбата. Ресторантът беше малък, но украсен с балони и цветя. Роднините дойдоха с подаръци и усмивки, но усещах погледите им – мереха всяко ястие, всяка чиния.
В един момент Галя прошепна:
– Е, добре си се справила… ама можеше и по-добре.
Мария танцуваше с Петър, но очите ѝ бяха тъжни. Когато дойде време за тортата, тя ме прегърна:
– Мамо… благодаря ти. Но никога не бих искала да страдаш така заради мен.
След сватбата останахме сами вкъщи. Иван седеше мълчалив, а аз броях дълговете си наум. Чувах как съседите обсъждат нашата сватба през стената.
Минаха месеци. Дълговете растяха, отношенията ни с Иван се влошиха. Мария рядко идваше – усещах, че ме избягва. Един ден тя дойде сама:
– Мамо… защо не ме послуша? Защо позволи на хорското мнение да ни раздели?
Не можех да отговоря. Само плаках.
Сега седя сама в кухнята и си мисля: струваше ли си всичко това? Защо позволих на гордостта и страха от хорското мнение да разбият семейството ми? Може ли някога да си простя?
Кажете ми… колко често жертваме истинското щастие в името на чуждото одобрение? Вие бихте ли постъпили по различен начин?