Сватовническите премеждия на сестра ми: Търсене на любов в София

— Айде, стига си се туткала! — гласът на Десислава отекна в малката ми кухня, докато тя размахваше червилото си пред огледалото. — Днес ще ти намеря мъж, обещавам ти!

Погледнах я с недоверие, докато се опитвах да избера между две еднакво скучни блузи. Сестра ми винаги беше уверена, винаги център на вниманието, а аз… аз бях просто Мария. Тихата сестра, която предпочиташе книги пред барове и разговори за смисъла на живота пред флиртове с непознати.

— Деси, не мисля, че това е добра идея… — промълвих, но тя вече беше решила.

— Глупости! — прекъсна ме тя. — Ако чакаш любовта да те намери вкъщи, ще остарееш сама като баба Бистра!

Точно в този момент телефонът ми иззвъня. Баба Бистра. Сякаш съдбата нарочно се подиграваше с мен.

— Марио, пак ли ще стоиш сама тази вечер? — гласът ѝ беше мек, но в него се прокрадваше нотка на укор. — Кога ще ме зарадваш с някой свестен момък?

— Бабо, излизам с Деси… — опитах се да звуча ентусиазирано.

— Е, дано поне тя разбира от мъже! — въздъхна баба и затвори.

Вечерта започна в един от онези шумни софийски клубове, където музиката е толкова силна, че не чуваш собствените си мисли. Деси вече танцуваше с някакъв висок младеж с татуировки, а аз седях на бара и наблюдавах как хората се смеят, целуват и сякаш живеят истинския живот.

— Само не стой като призрак! — извика Деси през рамо. — Ето, запознай се с Петър!

Петър беше симпатичен, но разговорът ни не потръгна. Той говореше само за коли и фитнес. Усетих как се задушавам от напрежение и очакванията на всички около мен.

— Мария, защо не опиташ да бъдеш малко по-отворена? — попита ме Деси по-късно същата вечер, докато вървяхме към вкъщи.

— Защото не мога да бъда като теб — отвърнах тихо. — Не мога да се преструвам, че ми е интересно само за да угодя на някого.

Деси замълча за миг. После сложи ръка на рамото ми.

— Знаеш ли, понякога и аз се чувствам самотна. Просто го крия по-добре.

Тези думи ме удариха като гръм. За първи път видях сестра си уязвима.

Следващите седмици бяха поредица от неуспешни срещи: адвокатът Георги, който говореше само за работата си; Ивайло — вечният студент; дори един учител по история, който ме изплаши с обсесията си по древните траки.

Всяка среща завършваше с разочарование и все по-настоятелни обаждания от баба Бистра:

— Марио, времето лети! Кога ще имам правнуче?

Една вечер не издържах и избухнах:

— Бабо, любовта не е като да си купиш хляб от магазина! Не мога просто да избера първия срещнат!

Баба замълча за момент. После каза тихо:

— И аз някога чаках голямата любов… Но животът минава бързо, Марио.

Тези думи ме преследваха дни наред. Започнах да се чудя дали не съм твърде взискателна или просто страхлива. Виждах как приятелките ми вече имат семейства, деца… А аз все още търсех себе си.

Една събота следобед седяхме с Деси на балкона и гледахме как слънцето залязва над панелките на Люлин.

— Мислиш ли, че ще останем сами? — попитах я тихо.

Тя се усмихна тъжно:

— Не знам. Но знам, че не искам да бързам само защото някой друг го очаква от мен.

В този момент осъзнах нещо важно: любовта не е състезание. Не е въпрос на възраст или обществен натиск. Може би трябваше да спра да търся идеалния човек и да започна да обичам себе си такава, каквато съм.

Сега понякога си мисля: дали щастието е въпрос на избор или просто съдба? А вие как мислите – трябва ли да се поддаваме на чуждите очаквания или да следваме сърцето си?