Сянката на брат ми: История за жертви, любов и забравяне

– Пак ли само ти ще идваш, Мария? – гласът на майка ми трепери по телефона, а аз стискам зъби, докато гледам часовника. Вече е осем вечерта, а съм още в офиса.

– Ще дойда след малко, мамо. Просто имам още малко работа – излъгах. Всъщност работата беше свършена, но имах нужда от пет минути да си поема дъх. Пет минути да не съм нечия дъщеря, нечия сестра, нечия опора.

Винаги съм била тази, която се справя. Не съм правила проблеми, не съм плакала за глупости, учех се добре, не се карах с никого. Майка ми беше горда с мен – но тихо, без излишни думи. За разлика от брат ми – Петър. Три години по-малък, винаги „по-деликатен“, „по-чувствителен“. Майка ми го наричаше „нашето слънчице“, а аз бях просто Мария – тази, която не създава грижи.

Помня как като деца Петър се разплакваше за всяко дребно нещо – счупена играчка, лоша оценка, обида от съседското момче. Майка ми го прегръщаше, галеше го по косата и му обещаваше, че всичко ще се оправи. Аз? Аз трябваше да съм силна. „Ти си голяма вече, Марийче. Трябва да му даваш пример.“

Сега майка ми е на 68. След инсулта миналата година едва ходи. Пенсията ѝ е малка, а апартаментът – стар и студен. Петър живее в София, работи в някаква фирма за компютри, има две деца и жена, която никога не съм харесвала особено. Виждаме се рядко – той все няма време.

– Мамо, Петър пак ли не може да дойде? – питам я веднъж, докато ѝ сменям превръзката на крака.

– Ох, милото дете… Много работа има. А и малките са болни… – оправдава го тя.

– А аз? Аз нямам ли работа? Нямам ли живот? – думите ми излитат по-рязко, отколкото искам.

Майка ми ме поглежда с онзи уморен поглед, в който има повече тъга, отколкото упрек.

– Ти винаги си била силна, Марийче…

Това ме убива повече от всичко друго.

Вечерите вкъщи са тихи. Понякога сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на града. Мисля си за живота си – за това как никога не съм имала време за себе си. Как всички очакват от мен да съм стабилната, разумната, тази, която не се оплаква.

Петър ми звъни веднъж на две седмици.

– Как е мама? – пита бързо.

– Същото е. Трябва да дойдеш да я видиш.

– Ще опитам другата седмица… Знаеш как е с децата…

– Знам – казвам и затварям първа.

Колежките ми често ме питат защо не изляза повече, защо не си намеря приятел. Как да им обясня, че вечерите ми са заети със смяна на превръзки и готвене на супа за майка ми? Че уикендите са за чистене на стария апартамент и носене на лекарства от аптеката?

Една неделя Петър най-накрая идва. Влиза с шумните си деца и жена си Даниела. Майка ми сияе – сякаш е подмладена с десет години.

– Пепи! – вика тя и го прегръща с треперещи ръце.

Аз стоя в кухнята и мия чиниите от обяда. Чувам как майка ми разказва на Петър колко е трудно понякога нощем, как я болят краката. Той кимва разсеяно и гледа телефона си.

– Ще трябва да тръгваме скоро – казва Даниела след половин час. – Имаме рожден ден у приятели.

Петър целува майка ни по челото и изчезват толкова бързо, колкото са дошли.

Вечерта майка ми е тиха.

– Радвам се, че Пепи дойде – прошепва тя.

– Да… – казвам аз и усещам как гневът ме дави отвътре.

На следващия ден получавам съобщение от Петър:

„Може ли да поемеш мама още малко? Сега ни е много натоварено.“

Стискам телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляват.

Веднъж се осмелявам да говоря с майка ми открито:

– Мамо… Защо винаги всичко пада върху мен? Защо аз трябва да съм силната?

Тя ме гледа дълго и мълчи.

– Не знам… Може би защото знаех, че можеш да понесеш всичко…

– А някой попита ли ме дали искам?

Тя се разплаква тихо. Прегръщам я и усещам колко е крехка.

Понякога си мисля какво би станало, ако просто изчезна за седмица. Ако спра да бъда „силната Мария“. Дали някой ще забележи? Дали Петър ще поеме отговорност?

Сега седя до леглото на майка ми и слушам равномерното ѝ дишане. Навън вали дъжд. Вътре в мен бушува буря от обида и любов.

Питам се: Колко още мога да нося чуждите тежести? И кога някой ще попита как съм аз?