Сянката на една грешка: Изповедта на един предателен съпруг

– Къде беше цяла нощ, Виктор? – гласът на Кора ме прониза още преди да съм прекрачил прага. В ръцете ѝ трепереше чашата с чай, а очите ѝ бяха пълни с онзи студен блясък, който познавах твърде добре. Не можех да я погледна в очите. Миризмата на евтин парфюм все още се носеше около мен, въпреки че бях прекарал последния половин час в банята на автогарата, опитвайки се да измия вината от кожата си.

Всичко започна онази вечер, когато съдбата реши да ме изпита. Беше парти на старите ми колеги от университета – същите онези, с които преди десет години обсъждахме бъдещето си в една студена зала на Софийския. Кора беше там, разбира се – тогава още не беше моя съпруга, а просто момичето с най-искрения смях и най-умните очи. Помня как закъснях, както винаги, и влязох в разгара на спора за костюмите за благотворителния бал. Всички се караха, а аз се опитвах да се вмъкна незабелязано, но Кора ме видя и ми се усмихна. Тази усмивка промени живота ми.

Десет години по-късно, вече женени, с дете, с ипотека и безброй сметки, животът ни беше станал предсказуем. Кора работеше като учителка в кварталното училище, а аз – счетоводител в малка фирма. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора, а уикендите – в разходки из Южния парк с дъщеря ни Мария. Бяхме щастливи, или поне така си мислех.

Докато не дойде онази покана за парти. Беше от Станислав, старият ми приятел от университета, който винаги знаеше как да организира нещо запомнящо се. Кора не можа да дойде – Мария беше болна, а и тя не обичаше шумните събирания. „Отиди, забавлявай се, аз ще се оправя с малката“, каза ми тя с онази тиха усмивка, която винаги ме караше да се чувствам виновен, че я оставям сама.

Парти като парти – много алкохол, стари шеги, спомени за безгрижните години. И тогава я видях – Ела. Не я познавах, беше приятелка на някого, но веднага ме привлече. Имаше нещо в начина, по който се смееше, в погледа ѝ, който сякаш казваше: „Знам какво ти липсва.“ Не помня как започнахме да говорим, но разговорът ни се понесе като река – лек, непринуден, пълен с намеци и усмивки. Часовете минаваха, а аз забравях за всичко – за Кора, за Мария, за живота си.

– Виктор, ти си толкова различен от всички тук – прошепна Ела, докато стояхме на балкона, далеч от шума. – Имаш тъга в очите, която не мога да разбера.

– Може би защото не съм щастлив – изтървах се аз, без да мисля. Тя се усмихна тъжно и сложи ръка на рамото ми. Беше като токов удар. Не помня как се озовахме в таксито, после в малкия ѝ апартамент в Лозенец. Помня само усещането за вина, което се промъкваше между целувките ни, и мисълта, че правя нещо непоправимо.

Сутринта се събудих до нея, а слънцето проблясваше през пердетата. Ела спеше спокойно, а аз се чувствах като най-големия предател. Измъкнах се тихо, без да я събудя, и тръгнах към дома си. Вървях пеша през целия град, опитвайки се да подредя мислите си. Какво бях направил? Как щях да погледна Кора в очите?

Когато се прибрах, Кора вече знаеше. Може би беше интуиция, може би просто усещаше, че нещо не е наред. Не каза нищо, само ме погледна дълго и тъжно. През следващите дни между нас се настани ледена стена. Опитвах се да говоря с нея, да ѝ обясня, но думите ми звучаха кухо. Тя се затвори в себе си, а аз се чувствах все по-самотен и изгубен.

– Защо, Виктор? – попита ме една вечер, когато Мария вече спеше. – Какво ти липсваше? Аз ли не бях достатъчна?

– Не знам, Кора. Просто… се почувствах изгубен. Не исках да те нараня.

– Но го направи – прошепна тя и сълзите ѝ се стичаха по бузите. – Не знам дали някога ще мога да ти простя.

Дните минаваха, а аз се опитвах да върна доверието ѝ. Помагах повече вкъщи, прекарвах време с Мария, правех всичко, за да покажа, че съжалявам. Но Кора беше променена. Вече не се смееше така, както преди. Понякога я хващах да ме гледа с празен поглед, сякаш се опитваше да си спомни човека, когото някога е обичала.

Ела ми писа няколко пъти, но не ѝ отговорих. Не исках да имам нищо общо с нея. Тя беше грешката, която почти разруши живота ми. Но вината не ме напускаше. Всяка вечер, когато Кора заспиваше до мен, аз лежах буден и се питах дали някога ще мога да си простя.

Една вечер, докато прибирах Мария от детската градина, тя ме попита:

– Тате, защо мама вече не се усмихва?

Не знаех какво да ѝ кажа. Прегърнах я силно и ѝ обещах, че ще направя всичко, за да върна усмивката на мама. Но дали това беше възможно?

Сега, месеци по-късно, животът ни е различен. Кора все още е с мен, но вече не сме същите. Доверието е като счупено стъкло – можеш да го залепиш, но пукнатините остават завинаги. Понякога се питам дали заслужавам втори шанс. Дали някога ще мога да изкупя вината си? Или ще живея завинаги в сянката на една грешка?

Какво бихте направили на мое място? Може ли любовта да прости такова предателство, или някои рани никога не зарастват?