Сянката на госта: Когато стаята ми вече не е моя

– Не може да бъде, мамо! – гласът ми се разнесе из малката ни кухня, докато държах чашата с чай толкова силно, че почти я счупих. – Това е моята стая! Там са всичките ми неща, книгите ми, рисунките ми, спомените ми! Как можеш просто така да решиш?

Майка ми не ме погледна. Бъркаше супата и сякаш се опитваше да се скрие зад парата. – Даниел няма къде да отиде, Мария. Ти си по-голяма, ще разбереш. Ще спиш при нас в хола, само докато се оправят нещата.

Даниел… Братовчедът, когото не бях виждала от години. Синът на леля Галя, която замина за Германия и сега изпращаше сина си при нас, защото „тук ще му е по-добре“. Никой не ме попита дали съм съгласна. Никой не се замисли какво означава това за мен.

Вечерта седях на леглото си и гледах стените, облепени с мои рисунки и снимки с приятелки от училище. Всяка вещ тук беше част от мен. А сега трябваше да ги събера в кашони и да ги преместя в хола, където баща ми всяка вечер гледаше новините на висок глас, а майка ми плетеше чорапи до късно. Как щях да уча? Как щях да остана сама със себе си?

На следващия ден Даниел пристигна. Висок, мълчалив, с раница на гърба и поглед, който сякаш търсеше изход още преди да е влязъл. Майка ми го прегърна топло, а аз стоях на прага и се чувствах като призрак в собствения си дом.

– Здрасти, Мария – каза той тихо.
– Здрасти – отвърнах и се опитах да не покажа колко съм ядосана.

Първата нощ в хола не можах да заспя. Чувах как баща ми хърка, как майка ми става да провери дали Даниел е добре. Чувах и себе си – мислите ми бяха като буря. Защо винаги трябва аз да се жертвам? Защо никой не вижда колко боли?

В училище приятелките ми забелязаха, че нещо не е наред.
– Какво ти е? – попита ме Ива на междучасието.
– Нищо… Просто вкъщи е малко напрегнато.
– Пак ли майка ти? – усмихна се тъжно тя.
– Този път е Даниел. Взеха ми стаята.
– Ох…

Вечерта се прибрах и заварих Даниел да разглежда книгите ми. Беше подредил някои от рисунките ми на бюрото.
– Харесват ми – каза той тихо. – Може ли да оставя някои?
– Не знам… Те са мои спомени.
– Знам. Но тук се чувствам чужд. Може би ако имам нещо твое…

Замълчах. За първи път го погледнах истински – очите му бяха уморени, а ръцете трепереха леко. Може би и той страдаше. Може би и той беше изгубен.

Седмиците минаваха бавно. В хола беше студено сутрин, а вечер миришеше на готвено и пране. Майка ми все по-често повтаряше: „Трябва да сме семейство, Мария!“, а баща ми само въздишаше тежко.

Една вечер чух как родителите ми спорят тихо в кухнята.
– Не е честно към Мария – каза баща ми.
– Знам, но Галя ни помоли…
– Тя е дете! И тя има нужда от пространство!
– Ще намерим решение…

Никой обаче не намери решение. Аз просто трябваше да свикна.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми излизаха без мен, защото аз все бях уморена или тъжна. Рисунките ми останаха в кашон до дивана. Веднъж дори чух майка ми да казва на леля Галя по телефона: „Мария ще разбере, тя винаги е била силна.“

Но аз не бях силна. Чувствах се невидима.

Една вечер Даниел дойде при мен в хола.
– Извинявай – каза той. – Знам, че ти взех мястото.
– Не ти си виновен – отвърнах аз. – Просто… никой не ме пита какво искам.
– И мен никой не ме пита дали искам да съм тук.

Погледнах го и за първи път усетих, че може би не съм сама в тази битка. Може би всички сме чужди в собствения си дом понякога.

Сега пиша това писмо до себе си и се питам: Кога ще дойде денят, в който ще мога да кажа „това е моят дом“? Кога ще спрем да жертваме себе си заради чуждите решения?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да отстъпите мястото си или щяхте да се борите за него?