Сянката на съмнението: Историята на една разбита вяра

— Видях я пак, Мария. Влезе с него към обяд, носеше торба от магазина. — Гласът на съседката ми, леля Пенка, трепереше от вълнение и съчувствие. Стоях на прага й, стиснала дръжката на чантата си така силно, че кокалчетата ми побеляха.

— Сигурна ли си? — прошепнах, усещайки как гласът ми се къса.

— Мила, не искам да се бъркам, но това не е първият път. — Погледът й беше пълен с жалост.

Тръгнах си като в мъгла. Вървях по разбитите плочки на входа ни в Люлин и се чудех дали светът ми не се разпада. Мъжът ми, Георги, винаги е бил тих, работлив човек. Познаваме се от студентските години в Софийския университет. Събрахме се млади, мечтаехме за дом, деца, спокойствие. А сега… Сега всяка вечер заспивам с въпроса: „Кой е той всъщност?“

Вкъщи ме посрещна тишината. Георги беше оставил бележка: „Ще се забавя, имам работа в офиса.“ Погледнах към снимката ни на шкафа — усмихнати на морето в Созопол миналото лято. Тогава вярвах, че сме щастливи.

Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. Спомних си как преди месец започнах да усещам промяната — той стана по-раздразнителен, започна да се прибира късно, телефонът му беше винаги с него. Когато го попитах дали има проблеми в работата, той само махна с ръка: „Всичко е наред, Мария. Не се тревожи.“

Но аз се тревожех. Започнах да следя погледа му, думите му, дори начина, по който ме прегръща вечер. Беше различен — по-студен, по-далечен.

— Мамо, кога ще вечеряме? — Гласчето на дъщеря ни Ива ме извади от унеса.

— След малко, слънце. — Усмихнах й се насила и я прегърнах.

Докато приготвях супата, мислите ми препускаха. Дали леля Пенка не греши? Може би е някоя колежка? Може би просто си въобразявам? Но защо тогава Георги все по-рядко ме гледа в очите?

На следващия ден реших да остана вкъщи под предлог, че съм болна. Георги излезе сутринта, както обикновено. Сърцето ми биеше лудо през целия ден. Около обяд чух стъпки по стълбите и тихо отключване на вратата. Притаих дъх зад вратата на спалнята.

— Влизай, няма никой — чу се гласът на Георги.

— Сигурен ли си? — женски глас, млад и звънлив.

Не можех да повярвам. Сълзите ми потекоха безшумно. Чух как се смеят в кухнята, как тя го нарича „Жоро“ — име, което само най-близките му използват.

Не издържах. Излязох от стаята и ги заварих прегърнати до хладилника. Жената беше непозната — руса, с яркочервено червило и скъп парфюм.

— Какво става тук? — гласът ми прозвуча чуждо дори за мен.

Георги пребледня. Жената отстъпи назад.

— Мария… това не е това, което си мислиш… — започна той.

— Не е ли? — прекъснах го. — Колко време продължава това?

Той замълча. Жената избяга без дума.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Георги призна всичко: запознал се с нея в службата, била разведена и търсела утеха. „Не знам как стана… Просто се случи,“ каза той.

— А аз? А Ива? — попитах през сълзи.

— Обичам ви… Просто… изгубих себе си за малко.

Не можех да го гледам. Всяка вечер плачех тихо в леглото си, а Ива усещаше напрежението и започна да се буди с плач нощем.

Майка ми дойде да ми помага. „Мария, трябва да решиш сама какво ще правиш. Но помни — никой не заслужава да бъде лъган така,“ каза тя строго.

Седмици наред живяхме като непознати под един покрив. Георги се опитваше да говори с мен, носеше цветя, готвеше любимите ми ястия. Но аз не можех да простя предателството.

Една вечер седнахме на масата заедно.

— Мария, моля те… Дай ми още един шанс. За Ива… за нас.

Погледнах го дълго. Виждах болката в очите му, но и своята собствена рана.

— Не знам дали мога да ти простя. Не знам дали някога ще ти повярвам пак.

Той наведе глава.

Сега стоя пред огледалото всяка сутрин и се питам: коя съм аз без него? Мога ли да продължа напред сама? Или трябва да опитам да спася брака ни заради детето?

Понякога си мисля: ако бях разбрала по-рано… ако бях по-внимателна… Но после осъзнавам — никой не заслужава да бъде предаден така.

Кажете ми — бихте ли простили? Или бихте тръгнали по свой път?