Сянката на вината: Историята на Краси и Марин от едно българско село

– Краси, къде си бе, момче? – гласът на баща ми проряза тишината на двора, докато слънцето се скриваше зад черешата. Бях се скрил зад плевнята, стиснал юмруци, опитвайки се да не заплача. Въздухът беше тежък, а в мен клокочеше гняв и страх. В този момент не исках да съм тук – в родното село, където всяко лято се превръща в арена на стари спорове и неизказани думи.

– Тук съм, тате – промълвих, излизайки бавно. Очите му бяха червени от яд, а майка ми стоеше на прага с ръце, скръстени пред гърдите.

– Пак ли си говорил с Марин? – попита той, без да ме погледне.

– Само го поздравих… – опитах се да обясня, но думите увиснаха във въздуха.

– С него няма да говориш! – изкрещя баща ми. – Той е виновен за всичко! Забрави ли какво направи на дядо ти?

В този момент майка ми се намеси:

– Стига, Стефане! Не е време за стари вражди. Децата не са виновни за вашите грехове.

Баща ми я изгледа мрачно и тръгна към къщата. Останах сам с майка ми. Тя въздъхна тежко и ме прегърна.

– Краси, знам, че ти е трудно. Но понякога хората не могат да простят. Особено тук, на село.

Тази вечер не можах да заспя. Чувах как баща ми и майка ми спорят тихо в кухнята. Думите им се смесваха с шума на щурците и далечния лай на кучетата. Спомних си как преди години дядо ми и Марин се скараха за една нива. Оттогава семействата ни не си говорят. Но аз харесвах Марин – той винаги ми разказваше истории за войната и ме учеше да ловя риба.

На следващия ден реших да отида при реката. Знаех, че Марин ще е там. Седеше на брега, пушеше цигара и гледаше водата.

– Здрасти, Марине – казах тихо.

Той се усмихна тъжно:

– Ей, Краси! Как е при вас? Още ли баща ти ме мрази?

Поклатих глава.

– Не знам защо е толкова ядосан… Аз не разбирам тези неща.

Марин въздъхна дълбоко:

– Понякога хората се карат за глупости и после цял живот страдат. Аз направих грешка преди години… Но никой не иска да чуе истината.

Погледнах го в очите и видях болка. Исках да му кажа, че го разбирам, но думите заседнаха в гърлото ми.

Вечерта в селото избухна скандал. Някой беше счупил прозореца на къщата ни с камък. Баща ми веднага обвини Марин.

– Това е неговата работа! – крещеше той пред всички съседи. – Той винаги е бил злобен!

Марин дойде при нас, лицето му беше бледо.

– Не съм аз! Кълна се! Защо никой не ми вярва?

Съседите започнаха да шушукат. Майка ми плачеше, а аз стоях между двамата мъже, усещайки как напрежението расте.

– Стига! – извиках аз. – Защо не говорите като хора? Защо винаги трябва да има омраза?

Всички замълчаха. За миг времето спря.

На следващия ден разбрахме истината – прозорецът беше счупен от децата на съседите по време на игра. Но вече беше късно – думите бяха казани, раните отворени.

Баща ми не поиска да се извини на Марин. Семейството ни остана изолирано от останалите съселяни. Майка ми боледуваше от притеснение, а аз се чувствах виновен за всичко.

Минаха месеци. Всяка вечер гледах към къщата на Марин и се питах: ако бях по-смел, ако бях казал истината по-рано, щеше ли всичко да е различно?

Сега седя на прага на старата ни къща и слушам тишината на селото. Вината тежи в мен като камък. Мога ли някога да простя на баща си? Мога ли да простя на себе си?

Кажете ми – колко струва истината в едно малко българско село? И можем ли някога да избягаме от сянката на вината?