Тайната на кръвта: Урокът по биология, който преобърна живота ми

– Мамо, защо кръвната ми група е различна от вашата и на татко? – попитах я една вечер, докато седяхме на масата и тя белеше картофи за мусака. Въпросът ми прозвуча невинно, но в гласа ми се усещаше нещо повече – онова неспокойствие, което се надига, когато усещаш, че нещо не е наред.

Майка ми – Мария – замръзна за миг. Погледна ме така, сякаш за първи път ме вижда. После бавно остави ножа и избърса ръцете си в престилката.

– Какво имаш предвид, Иване? – попита тихо.

– В училище правихме тестове по биология. Госпожа Димитрова ни обясни как се наследяват кръвните групи. Казах й, че ти и татко сте с А, а аз съм с 0. Тя се усмихна странно и каза, че това не е възможно…

В този момент тишината в кухнята стана непоносима. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си сърце.

– Може би са сбъркали в лабораторията – опита се да се усмихне майка ми, но очите й се напълниха със сълзи.

– Мамо… – прошепнах. – Кажи ми истината.

Тя седна срещу мен и дълго мълча. После започна да говори, сякаш думите й излизаха от дълбока рана:

– Бях млада… Баща ти често пътуваше по работа. Чувствах се самотна. Тогава срещнах един човек – Петър. Беше учител по литература в нашето училище. Случи се само веднъж… После разбрах, че съм бременна. Баща ти никога не разбра. Обичах го, но не можех да му кажа истината…

Светът ми се срина. Всичко, което знаех за себе си, за семейството си – всичко беше лъжа.

– Значи… татко не ми е истински баща? – попитах с глас, който едва познах.

– Не така, Иване! Той те е отгледал като свой син! Той те обича!

– А Петър? Знае ли?

– Не. Никога не съм му казвала. Той напусна града малко след това.

Излязох от кухнята като в транс. В главата ми ехтяха думите й. Върнах се в стаята си и затворих вратата. Започнах да ровя из старите албуми – търсех нещо, което да ми даде отговори. Снимките от детството ми изглеждаха различно – усмивките на баща ми вече не бяха същите. Виждах ги през нова призма.

На следващия ден не можех да гледам баща си в очите. Той забеляза промяната.

– Какво има, сине? – попита ме сутринта, докато пиеше кафето си.

– Нищо… Просто съм уморен.

Но той не се отказа.

– Иване, ако има нещо, можеш да ми кажеш всичко.

Погледнах го и за миг се поколебах дали да му кажа истината. Но не можех да го нараня така. Той беше човекът, който ме научи да карам колело, който ме държеше за ръка първия учебен ден, който стоя до мен, когато боледувах от варицела.

Вечерта майка ми дойде при мен в стаята.

– Моля те, Иване… Не казвай нищо на баща си. Това ще го убие.

– А аз? Какво да правя аз с тази истина? Как да живея с нея?

Тя ме прегърна през сълзи.

– Прости ми… Моля те…

Дните минаваха бавно. В училище не можех да се съсредоточа. Приятелите ми усещаха, че нещо не е наред.

– Братле, какво става с теб? – попита ме един ден Стефан.

– Нищо… Просто семейни проблеми.

Една вечер реших да потърся Петър. Намерих го във Фейсбук след дълго търсене – живееше в Пловдив, имаше семейство и две деца. Писах му кратко съобщение: „Здравейте, казвам се Иван Маринов. Мисля, че може би сте мой баща.“

Седмици наред чаках отговор. Когато най-накрая получих такъв, ръцете ми трепереха:

„Здравей, Иване! Това е голяма изненада за мен. Моля те, разкажи ми повече.“

Започнахме да си пишем. Разказах му всичко – за майка ми, за баща ми, за себе си. Той беше шокиран, но прояви разбиране и топлота.

– Искаш ли да се видим? – предложи той след време.

Пътувах до Пловдив с влака. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Когато го видях – висок мъж с побеляла коса и топли очи – усетих странна смесица от страх и надежда.

– Здравей, Иване – каза той и ме прегърна неловко.

Говорихме с часове. Разказваше ми за себе си, за живота си. Попитах го защо е напуснал града ни толкова внезапно.

– Бях млад и глупав… Не знаех какво искам от живота си – призна той.

На тръгване ме погледна сериозно:

– Не искам да ти отнемам семейството. Но ако имаш нужда от мен – винаги ще бъда тук.

Върнах се у дома объркан повече от всякога. Майка ми ме чакаше на прага.

– Видя ли го?

Кимнах мълчаливо.

– Иване…

Погледнах я през сълзи:

– Защо никога не каза истината? Защо трябваше аз да я открия по този начин?

Тя само плачеше и повтаряше: „Прости ми…“

Сега стоя тук – между двама бащи и една истина, която никога не съм искал да знам. Чудя се: кое е по-важно – кръвта или любовта? Може ли една грешка да заличи цял живот спомени? А вие как бихте постъпили на мое място?