Тайната на майка ми: Истината, която преобърна живота ми на 65

— Мамо, защо никога не ми каза? — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха избелялата снимка на млада жена с тъмни очи и коса, която не приличаше на никого от нашето семейство.

Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през дантелените пердета в хола ни в Пловдив. Майка ми — или жената, която цял живот наричах така — седеше срещу мен на стария диван. Лицето ѝ беше побеляло повече от обикновено, а очите ѝ се пълнеха със сълзи.

— Не знаех как да ти кажа, Мария. Ти беше толкова малка… А ние толкова те искахме…

Сърцето ми биеше лудо. Преди седмица бях намерила писмо в старата кутия за бижута. Писмо, адресирано до „Малката Мария“ от жена на име Цветанка Иванова. В него тя пишеше: „Обичам те, дете мое. Прости ми.“

Първо помислих, че е някаква грешка. Но после започнах да ровя — в архивите на общината, в стари снимки, в спомените на леля ми. Всичко започна да се разплита като стар пуловер.

— Значи… аз не съм твоя дъщеря? — прошепнах.

Майка ми се разплака. Прегърна ме силно, сякаш се страхуваше да не изчезна.

— Ти си моята дъщеря! Но… не съм те родила. Осиновихме те, когато беше на две години. Истинската ти майка беше ромка от квартал Столипиново. Беше сама и болна… Не можеше да се грижи за теб.

В този миг светът ми се срина. Цял живот бях живяла с усещането, че съм част от това семейство, от този град, от тази култура. Бях учителка по литература, възпитавала съм поколения деца в любов към българския език и традиции. А сега изведнъж… всичко се оказа лъжа?

Седмици наред не можех да спя. Въртях се в леглото и си мислех за всички онези моменти, когато съм се чувствала различна — когато косата ми беше по-тъмна от тази на съучениците ми, когато някой съсед подхвърляше „шега“ за циганите, а майка ми мълчеше неловко. Спомних си как веднъж в училище едно момче ме нарече „мангалка“, а аз се разплаках без да знам защо думите му ме болят толкова много.

Реших да потърся истинската си майка. Намерих я трудно — с помощта на един социален работник и много упоритост. Оказа се, че живее още в Столипиново, в малка къща с градина пълна с мушката и босилек.

Когато я видях за първи път, сякаш гледах огледален образ на себе си — същите тъмни очи, същата усмивка. Цветанка ме прегърна и заплака.

— Прости ми, Марийке… Не можех да те задържа. Бях сама, баща ти избяга… Бях болна и бедна. Но никога не спрях да мисля за теб.

Седяхме дълго на дървената пейка пред къщата ѝ. Тя ми разказваше за живота си — за трудностите, за дискриминацията, за това как е работила като чистачка в училище, където децата са я гледали с презрение.

— Знаеш ли какво е да си невидим? — попита ме тя веднъж. — Да вървиш по улицата и хората да те отбягват само защото си различен?

Тогава разбрах колко малко знам за света извън собствения си балон. Колко лесно е да съдиш другите, когато не познаваш болката им.

Върнах се у дома объркана и ядосана. Майка ми — осиновителката — се опитваше да ме утеши.

— За нас ти винаги ще бъдеш нашето момиче. Не ни изоставяй…

Но аз вече не знаех коя съм. Започнах да чета книги за ромската култура, да гледам филми, да говоря с хора от квартала на Цветанка. Открих свят, който винаги е бил до мен, но който никога не съм забелязвала.

Скоро започнах да усещам погледите на съседите — някои изпълнени със съжаление, други с подозрение. Една вечер чух как комшийката отгоре казва на друга:

— Видя ли я Мария? Оказа се циганка! А уж такава културна жена…

Болеше ме. Но още повече ме болеше мълчанието на брат ми Петър. Той отказваше да говори с мен за това.

— Защо ровиш миналото? Какво значение има? Ние сме ти семейство! — изкрещя ми веднъж по телефона.

Но за мен имаше значение. Защото цял живот съм учила децата да бъдат честни със себе си и с другите. А аз самата живеех в лъжа.

Започнах да ходя редовно при Цветанка. Помагах ѝ в градината, слушах историите ѝ за миналото и научих много за силата на прошката.

Един ден тя ми подаде стара гривна от мъниста.

— Това е за теб. Майка ти го е носила като малка — каза тя тихо.

Погледнах гривната и усетих как нещо в мен се пречупва — болката, гневът, объркването започнаха да отстъпват място на приемането.

Днес съм на 66 години и все още уча коя съм. Понякога се чувствам чужда и в двата свята — и сред българите, и сред ромите. Но вече не се срамувам от истината си.

Питам се: Колко още хора живеят с тайни като моята? Колко от нас са готови да приемат различието в себе си и в другите? Може би е време да спрем да делим хората по произход и да започнем да ги обичаме такива, каквито са.