Тайната на зет ми, която разби сърцето ми

– Мамо, ще се приберем по-късно, не ни чакай за вечеря! – гласът на дъщеря ми Виктория прозвуча забързано от коридора, докато тя и съпругът ѝ, Петър, излизаха. Вратата се затвори с лек трясък, а аз останах сама в тишината на апартамента ни в Люлин. Беше петък следобед, а аз реших да използвам времето за основно почистване – нещо, което винаги ме е успокоявало.

Докато подреждах шкафа в спалнята за гости – тяхната стая – ръката ми се закачи за нещо твърдо между дрехите на Петър. Извадих малка черна кутия, скрита под пуловерите му. Сърцето ми заби учестено. Отворих я и вътре видях дебел плик с пари и няколко документи. Погледът ми попадна на нотариален акт – името на Петър стоеше до това на непозната жена: Мария Николова. До него имаше и разписки за изпратени пари към същата жена през последните месеци.

В този момент сякаш земята под краката ми се разтвори. Какво правеше този документ тук? Коя беше тази жена? Защо Петър изпращаше пари на някого, докато твърдеше, че с Виктория събират за собствено жилище? В главата ми се завъртяха най-лошите сценарии. Седнах на леглото и се опитах да дишам спокойно.

Вечерта, когато двамата се прибраха, не можех да скрия тревогата си. Виктория веднага забеляза:
– Мамо, добре ли си? Изглеждаш пребледняла.
Петър ме погледна бегло и се отправи към стаята им. Не издържах.
– Петре, може ли да поговорим?
Той замръзна на прага.
– Разбира се… – отвърна с неуверен глас.
Виктория ни изгледа объркано.
– Какво става?
– Намерих нещо в шкафа ви – казах тихо, но твърдо. – Искам обяснение.
Петър пребледня още повече от мен. Виктория се приближи до мен и прошепна:
– Мамо, какво си намерила?
Подадох им кутията. Петър я взе с треперещи ръце.
– Това… това не е това, което си мислиш…
– Тогава какво е? – прекъснах го аз. – Коя е Мария Николова? Защо ѝ пращаш пари?
Виктория ме изгледа с ужас.
– Петре?!
Той седна тежко на стола и зарови лице в ръцете си.
– Мария е… майка ми – промълви след дълга пауза. – Не съм ви казвал, защото… тя има проблеми с алкохола и дългове. Помагам ѝ тайно, защото се срамувам. Не исках Виктория да знае. Не исках никой да знае.
Виктория избухна:
– Защо не си ми казал?! Мислех, че си честен с мен!
Петър я погледна със сълзи в очите:
– Не исках да те натоварвам… Знам колко трудно ни е финансово. Мислех, че ще се справя сам.
Стоях между тях, разкъсвана между съчувствие и гняв. От една страна разбирах Петър – кой би искал да признае такава болка? От друга страна – как можеше да крие толкова важно нещо от жена си?

Следващите дни вкъщи бяха като минно поле. Виктория почти не говореше с Петър. Аз се опитвах да ги сближа, но напрежението беше осезаемо. Една вечер чух как Виктория плаче в банята. Почувствах се безсилна – майчиното ми сърце искаше да я защити от всичко, но не можех да ѝ помогна в тази битка.

Седнахме тримата на масата една неделя сутрин.
– Трябва да решим какво ще правим – започнах аз. – Семейството е за това – да си помагаме в трудностите. Но доверието е най-важното.
Петър кимна мълчаливо.
Виктория избърса сълзите си:
– Мога да приема истината, но не мога да приема лъжата.
Петър хвана ръката ѝ:
– Обещавам ти, повече няма да крия нищо от теб.

Минаха седмици докато раните започнат да заздравяват. Петър започна открито да говори за майка си и проблемите ѝ. Виктория му прости, макар че болката от предателството остана като белег между тях. Аз осъзнах колко лесно може да рухне доверието в едно семейство и колко трудно се гради наново.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Дали постъпих правилно като разрових миналото? Или някои тайни трябва да останат скрити? Как бихте постъпили вие на мое място?