Тайнственото поведение на новата ни бавачка: Семейна дилема

„Не мога да повярвам, че отново сме в тази ситуация!“ – извиках аз, докато хвърлях телефона на дивана. Съпругът ми, Иван, ме погледна с изненада. „Какво се случи?“ – попита той, докато се приближаваше към мен. „Мария ни напуска. Тя трябва да се върне в родния си град заради болната си майка.“ Иван въздъхна тежко. „Значи пак трябва да търсим нова бавачка?“ – каза той с нотка на отчаяние в гласа си.

Така започна нашето търсене на нова бавачка. След няколко интервюта и много разочарования, най-накрая намерихме Надежда. Тя беше млада, енергична и децата веднага я харесаха. Всичко изглеждаше идеално, докато не започнах да забелязвам нещо странно в поведението ѝ към Иван.

Една вечер, когато се прибрах от работа по-рано от обичайното, заварих Надежда и Иван в кухнята. Те разговаряха оживено и се смееха. „Какво става тук?“ – попитах аз с усмивка, но вътрешно нещо ме глождеше. „О, просто обсъждахме как да направим вечерята по-забавна за децата,“ отговори Иван, но аз забелязах как Надежда го погледна с онзи поглед, който ме накара да се почувствам неудобно.

С времето започнах да забелязвам как Надежда все по-често оставаше след работно време, за да „помогне“ с домакинската работа. Иван изглеждаше доволен от помощта ѝ, но аз не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. Една вечер, когато децата вече спяха, реших да поговоря с Иван за това.

„Иване, трябва да поговорим за Надежда,“ започнах аз внимателно. Той ме погледна с изненада. „Какво има? Тя е страхотна с децата и много ни помага.“ „Да, но… не ти ли се струва, че е малко прекалено близка с теб?“ – попитах аз с нотка на ревност в гласа си.

Иван се засмя нервно. „Това е нелепо, тя просто е приятелски настроена.“ Но аз не можех да се успокоя. Започнах да следя поведението ѝ по-внимателно и забелязах как тя винаги намираше начин да бъде близо до Иван, когато бяхме вкъщи.

Една вечер, когато Иван беше на работа до късно, Надежда остана след като децата заспаха. „Не трябва ли вече да си тръгваш?“ – попитах я аз с леко раздразнение в гласа си. Тя ме погледна с усмивка и каза: „Просто исках да помогна с подреждането.“ Но аз знаех, че има нещо повече.

На следващия ден реших да говоря с една от съседките ни, Елена, която също беше наела Надежда преди време. „Здравей, Елена,“ започнах аз, когато я срещнах пред блока. „Можеш ли да ми кажеш нещо повече за Надежда?“ Елена ме погледна с разбиране и каза: „Тя е добра с децата, но… имай предвид, че обича да флиртува.“ Това потвърди съмненията ми.

Вечерта седнах с Иван и му разказах всичко, което бях научила. Той изглеждаше объркан и малко ядосан. „Не мога да повярвам, че мислиш така за мен,“ каза той обидено. „Не става въпрос за теб, а за нея,“ отвърнах аз твърдо.

След дълъг разговор решихме да поговорим с Надежда открито. На следващия ден я поканихме на разговор. „Надежда,“ започнах аз внимателно, „забелязахме някои неща и искаме да сме сигурни, че всичко е наред.“ Тя изглеждаше изненадана и малко обидена. „Не разбирам какво имате предвид,“ каза тя.

Иван се включи: „Просто искаме да сме сигурни, че няма недоразумения.“ Надежда ни увери, че няма никакви лоши намерения и че просто обича работата си и семейството ни.

Въпреки това решихме да прекратим договора ѝ. Децата бяха разочаровани, но ние трябваше да защитим семейството си. Сега се чудя дали постъпихме правилно или просто ревността ми замъгли преценката ми? Какво бихте направили вие на мое място?