Татко, когото никога не познавах

– Не може да си ти. – Гласът ми трепереше, докато гледах непознатия на прага. Беше късна есенна вечер, дъждът барабанеше по прозореца на малкия ми апартамент в „Люлин“, а аз тъкмо подреждах последните кашони след преместването. Мъжът пред мен беше висок, с прошарена коса и очи, които странно напомняха на моите. В ръцете си държеше стара кожена чанта.

– Здравей, Мария. – Произнесе името ми така, сякаш го беше чакал цял живот. – Аз съм твоят баща.

Сърцето ми заби лудо. Винаги съм вярвала, че баща ми е изчезнал, когато съм била бебе. Мама никога не говореше за него. Казваше само: „Той си тръгна. Не го търси.“ И аз не го търсих. Приемах липсата му като част от живота – като празно място на масата, което никога не се запълва.

– Това е някаква грешка – прошепнах и затворих вратата наполовина. – Мама каза, че…

– Знам какво ти е казала майка ти. – Гласът му беше тих, но твърд. – Но не всичко е така, както изглежда.

Стояхме така няколко секунди – аз, с ръка на дръжката, той – с очи, пълни с вина и надежда. После нещо в мен се пречупи. Поканих го вътре.

Седнахме един срещу друг на малката маса в кухнята. Той оглеждаше апартамента с любопитство и тъга.

– Кога разбра къде живея? – попитах.

– След много години търсене. Майка ти не искаше да ме виждаш. – Той въздъхна тежко. – Мария, знам, че нямам право да идвам така внезапно… Но трябва да чуеш и моята истина.

В този момент сякаш целият ми живот се разпадна на парчета. Спомних си всички онези вечери, когато мама се прибираше уморена от работа в магазина на „Пиротска“, как ме прегръщаше и казваше: „Имаме си само една друга.“ Спомних си как тайно завиждах на приятелките си от училище, които имаха бащи – как ги водеха на кино или им купуваха сладолед в Борисовата градина.

– Защо си тръгнал? – попитах рязко.

Той замълча дълго.

– Не си тръгнах по собствено желание. Майка ти… тя ме изгони. Бях млад и глупав, направих грешки… но никога не съм искал да те изоставя.

– Лъжеш! – извиках. – Мама никога не би направила такова нещо!

Той извади от чантата купчина писма – пожълтели, смачкани пликове.

– Писах ти всяка година за рождения ти ден. Всички писма се връщаха обратно. Никога не съм спирал да мисля за теб.

Взех едно от писмата с треперещи ръце. На плика пишеше: „За Мария Георгиева“. Адресът беше старият ни апартамент в „Дружба“. Познах почерка – беше същият като на старата ми детска книжка с приказки, която мама пазеше в шкафа.

– Защо мама никога не ми каза? – прошепнах.

– Може би е искала да те предпази от болката… или от мен. Не знам. Но заслужаваш да знаеш истината.

В този момент телефонът ми иззвъня – беше мама.

– Мария, добре ли си? Чух, че някой е идвал…

– Мамо… тук е татко.

Настъпи дълга пауза.

– Не му вярвай! – гласът ѝ беше остър като нож. – Той само ще те нарани!

– Защо никога не ми каза за писмата? Защо ме лъга толкова години?

Мама мълчеше дълго.

– Защото се страхувах да не го изгубя пак… и теб с него.

Затворих телефона със сълзи в очите. Погледнах към мъжа срещу мен – баща ми или поне човекът, който твърдеше това.

– Какво искаш от мен? – попитах тихо.

– Само шанс да бъда част от живота ти. Да наваксам изгубеното време… ако ми позволиш.

В следващите дни всичко се обърна с главата надолу. Мама идваше всеки ден, плачеше, молеше ме да не го виждам повече. Баща ми разказваше за живота си във Варна, за това как се е опитвал да започне отначало, но никога не е забравил мен и майка ми. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми: „Виж я Мария, баща ѝ се върнал след толкова години…“

Започнах да се чудя коя истина е по-важна – тази на майка ми или тази на баща ми? Можех ли да простя лъжите? Можех ли да приема човек, когото цял живот съм мислила за мъртъв?

Една вечер седнах с мама на дивана и я попитах:

– Мамо, защо толкова много мразиш татко?

Тя избърса сълзите си и каза:

– Защото ме предаде… и защото се страхувах да не предаде и теб.

Погледнах я дълго. Разбрах, че понякога хората лъжат не от злоба, а от страх и болка. Но разбрах и друго – че имам право сама да избера кого да обичам и кого да пусна в живота си.

Сега стоя между двама души, които ме обичат по свой начин и които са ме лъгали по свой начин. Не знам дали някога ще им простя напълно… но знам, че вече не съм малкото момиче без баща.

Понякога се питам: колко истини може да понесе едно семейство? И дали прошката е възможна там, където доверието е било разбито толкова дълбоко?