Татко ще бъде на сватбата ми, дори и да не ти харесва: Историята на едно разкъсано семейство

– Ако той прекрачи прага на тази зала, аз си тръгвам! – думите на майка ми отекнаха като шамар в празната кухня.

Стоях срещу нея, стиснала чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Беше късен мартенски следобед, слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката ни в Люлин, а въздухът беше натежал от неизказани думи.

– Мамо, това е сватбата ми. Не мога да не го поканя. Той ми е баща…

– Баща ти? – изсмя се тя горчиво. – Баща ти те заряза, когато беше на шест! Остави ме сама с теб и с празен портфейл. Сега изведнъж реши да бъде част от живота ти?

В този момент сякаш отново бях онова малко момиче, което стои до прозореца и чака татко да дойде за рождения ми ден. Тогава той не дойде. И на следващия също. Но сега… сега беше различно. Или поне така си мислех.

– Мамо, не е толкова просто… – започнах тихо, но тя ме прекъсна.

– Не е просто? Знаеш ли колко нощи съм плакала заради него? Знаеш ли как се чувствах, когато трябваше да обяснявам на съседките защо пак няма пари за тока? А ти… ти сега ще го наградиш с място до себе си на олтара?

Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. Знаех, че няма да разбере. Но и аз не можех да се откажа.

Истината е, че когато казах на татко, че съм бременна – преди три години, след една объркана нощ с тогавашния ми приятел – той ме погледна така, сякаш вече не съм негова дъщеря, а някаква собственост. „Няма да ходиш никъде с това дете!“, изкрещя тогава. „Докато живееш под моя покрив, ще правиш каквото ти кажа!“ След този разговор спря да ми помага финансово. Майка ми пое всичко – сметките, храната, детето…

Но въпреки всичко аз не можех да го намразя напълно. Винаги съм търсила одобрението му. Винаги съм искала да ме прегърне и да каже: „Гордея се с теб.“

Сега, когато се омъжвам за Петър – човекът, който ме прие с всичките ми рани и сина ми Борко – исках татко да бъде там. Не заради него. Заради себе си.

– Мамо… – прошепнах. – Моля те. Това е моят ден. Не искам повече да избирам между вас.

Тя избърса сълзите си с ръба на престилката.

– Изборът вече си го направила, Мария. Щом той ще е там, аз няма да бъда.

Така започнаха седмиците на мълчание у дома. Майка ми говореше само за най-необходимото – какво ще яде Борко, кога ще платим парното, дали съм купила хляб. Всяка вечер усещах тежестта на нейното разочарование като камък върху гърдите си.

Петър се опитваше да ме успокои.

– Може би трябва да поговориш пак с нея? – предложи една вечер, докато сгъвахме дрехите на Борко.

– Не знам какво още мога да кажа… – въздъхнах.

– А с баща ти? Сигурна ли си, че заслужава втори шанс?

Погледнах го уморено.

– Никой не заслужава нищо по право. Просто… имам нужда да го видя там. Да знам, че поне веднъж е бил до мен.

Денят на сватбата наближаваше. Майка ми отказваше да говори за роклята ми, за гостите, за нищо свързано със събитието. Татко звънна само веднъж:

– Ще дойда. Но няма да говоря с майка ти. Ясно ли е?

– Ясно е…

В нощта преди сватбата не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички пропуснати рождени дни, за всички скандали между родителите ми, за всички пъти, в които съм се чувствала виновна за техния провал като двойка.

На сутринта Борко ме събуди с усмивка и целувка по бузата.

– Мамо, ще има ли торта?

– Ще има, слънце мое…

Когато пристигнахме в ресторанта в „Овча купел“, вече бях решила – няма да позволя на никого да съсипе този ден. Дори ако трябваше да стоя сама пред олтара.

Гостите започнаха да пристигат. Майка ми я нямаше. Татко стоеше в ъгъла, неловък в новия си костюм, с букет карамфили в ръка.

Петър ме хвана за ръка.

– Готова ли си?

Погледнах към входа – майка ми все още я нямаше.

В този момент Борко извика:

– Баба идва!

Обърнах се и я видях – облечена в синя рокля, с очи пълни със сълзи и устни стиснати до болка.

Тя спря пред мен и прошепна:

– Не мога да те оставя сама…

Прегърнах я силно. После погледнах към татко – той стоеше неловко, но очите му бяха влажни.

– Благодаря ви… – казах тихо.

Сватбата мина като в сън. Имаше танци, смях и дори няколко думи между родителите ми – кратки и напрегнати, но без крясъци.

Вечерта седнах сама на терасата и запалих цигара – първата от години.

Мислех си: Дали някога ще мога истински да простя? Дали семейството ни ще бъде цяло поне за един ден?

А вие… бихте ли поканили човек, който ви е наранил толкова много? Или бихте избрали мира пред истината?