Те ме наричаха леля, но гледаха само адреса ми: Историята на едно предателство

– Лельо Мария, ти си толкова добра! – гласът на Ива звънтеше в коридора, докато тя сваляше обувките си. – Само ти можеш да правиш такива мекици!
Усмихнах се, макар че вече усещах как нещо не е наред. Ива, дъщерята на сестра ми, не идваше често. Последните години се беше отчуждила, а сега изведнъж започна да ме посещава всяка седмица. Първо носеше цветя, после започна да ми помага с пазаруването.
– Благодаря ти, Иве! – казах и сложих чая на масата. – Как е работата?
– Ох, трудно е, лельо. Всичко е толкова скъпо… А и с Мартин не можем да си позволим собствено жилище. Знаеш как е – младите…

Погледнах я внимателно. Очите ѝ бяха влажни, но не от сълзи, а от нещо друго – може би от желание да ме убеди. В този момент телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми, Катя.

– Мария, Ива ще мине днес при теб, нали? – гласът ѝ беше напрегнат. – Моля те, поговори с нея… Много е притеснена за бъдещето си.

– Знам, Катя. Ще поговорим.

Затворих и се върнах в хола. Ива вече разглеждаше снимките по рафтовете – стари черно-бели кадри от детството ми в Пловдив, снимки от абитуриентския ми бал, портрети на родителите ми.

– Лельо, ти си толкова сама тук… Не ти ли е тежко? – попита тя тихо.

– Не съм сама, Иве. Имам книгите си, приятелките от библиотеката… А и ти идваш все по-често.

Тя се усмихна изкуствено и погледна към големия прозорец с изглед към Античния театър.

– Ако някой ден решиш… Може би ще мога да ти помагам повече. Може би дори да живея тук с теб?

Сърцето ми се сви. Знаех накъде върви този разговор. Бях чувала истории за хора, които са били излъгани от най-близките си заради апартаменти и наследства. Но това беше моето семейство…

Следващите седмици Ива продължи да идва. Донесе ми нова покривка за масата, предложи да ми помогне с плащането на сметките. Един ден дори доведе Мартин – висок, мълчалив мъж с празен поглед.

– Лельо Мария, много хубаво сте си устроили тук – каза той и огледа апартамента с професионален интерес.

– Благодаря…

Вечерта седях сама на дивана и слушах как паркета скърца под краката ми. Спомените ме връхлетяха – как майка ми ме учеше да меся хляб в тази кухня, как баща ми четеше вестника до прозореца…

На следващия ден Ива дойде с документи.

– Лельо, знам че е трудно да говорим за това… Но ако подпишеш дарение на апартамента за мен, ще мога да се грижа за теб по-добре. Ще бъдеш спокойна, че няма да останеш сама.

Погледнах я невярващо.

– Иве… Аз още съм жива. Не съм готова да се разделя с дома си.

– Но лельо! Всички така правят! Мартин каза, че е най-добре за всички ни.

Гласът ѝ трепереше от раздразнение. В този момент разбрах – не бях важна аз, а апартаментът ми в центъра на Пловдив.

– Не мога – казах твърдо и върнах документите.

След този ден Ива спря да идва. Катя също не се обаждаше. Останах сама – с книгите си, с радиото и със спомените за едно семейство, което някога беше истинско.

Минаха месеци. Един ден получих писмо от адвокат – Ива искаше да оспори завещанието ми. Бях оставила всичко на библиотеката, където работих трийсет години.

Срещнах я случайно на пазара.

– Лельо Мария… Защо го направи? – очите ѝ бяха студени.

– Защото домът е повече от четири стени и нотариален акт, Иве. Домът е любовта и спомените ни. А ти избра друго.

Тя обърна гръб и изчезна сред тълпата.

Сега седя до прозореца и гледам към Античния театър. Самотата вече не ме плаши толкова. По-страшно е предателството от най-близките хора.

Питам се: Кога парите станаха по-важни от семейството? Дали някога ще простя на Ива? Какво бихте направили вие на мое място?