Тежестта на нежеланото дете: История за очаквания, жертви и намиране на себе си отново

– Не знам какво ще правим с това дете, Елена! – гласът на майка ми прониза утрото като нож. Стоях зад вратата на кухнята, с малкия Виктор в ръце, а думите ѝ се забиха в мен по-силно от студа навън. – Само ни товари, а ти не можеш да си намериш работа вече трети месец.

Стиснах зъби. Виктор се размърда и изскимтя. Прегърнах го по-силно, сякаш можех да го предпазя от всичко – дори от собствената си майка.

– Мамо, моля те… – прошепнах, влизайки в кухнята. – Не говори така за него.

Тя ме погледна с уморени очи. – Не е срещу него, Елена. Просто… не знам как ще се оправим. Пенсията ми не стига, ти си без работа, а баща ти… – махна с ръка към стаята, където татко отново спеше след нощната смяна като охранител.

– Ще намеря нещо – казах тихо, макар че вече не вярвах на собствените си думи.

Всяка сутрин започваше по един и същи начин: Виктор плаче, майка ми се кара, аз търся обяви за работа в сайтовете и се моля някой да ми се обади. София беше студена и сива през ноември, а аз се чувствах още по-самотна сред хилядите хора.

Преди година имах всичко: работа като счетоводителка в малка фирма, приятелски кръг, мечти за бъдещето. После забременях неочаквано от Петър – човекът, когото обичах и който обеща да бъде до мен. Но когато му казах за бебето, той просто изчезна. Остана само едно съобщение: „Не съм готов за това.“

Родителите ми приеха новината с примирение. Майка ми каза: „Ще ти помогнем, но трябва да си готова за трудности.“ Не знаех тогава колко прави ще се окажат думите ѝ.

След раждането всичко се промени. Фирмата ми не ме изчака – наеха друга на мое място. Виктор беше неспокоен бебе, плачеше нощем, а аз не спях с дни. Майка ми помагаше, но често се карахме за най-малкото: как го храня, как го обличам, защо не мога да намеря работа.

– Защо не го дадеш в ясла? – питаше тя всеки ден.
– Няма места! – отвръщах аз. – Опитах във всички квартали наоколо.
– Ами частна?
– С какви пари?

Веднъж дори ѝ изкрещях: – Ако толкова ти тежим, кажи го направо!
Тя замълча и после тихо каза: – Не ти тежиш ти… тежи ми животът такъв, какъвто стана.

Вечерите бяха най-тежки. Когато Виктор заспиваше, седях до прозореца и гледах светлините на града. Понякога си представях какво би било, ако бях останала сама – без дете, без тази постоянна тревога. После ме заливаше вина: как мога да мисля така за собствения си син?

Една вечер чух майка ми да говори по телефона със сестра си:
– Елена не е като другите майки… Не знам дали изобщо искаше това дете.
Сълзите ми потекоха сами. Не знаех дали е права. Понякога се чувствах толкова изгубена, че не можех да различа любовта от умората.

На следващия ден отидох на интервю за работа в една счетоводна кантора. Секретарката ме изгледа с досада:
– А кой ще гледа детето ви?
– Майка ми… – излъгах.
– Надявам се да не отсъствате често – каза тя сухо.
Не ме взеха.

Върнах се у дома със свито сърце. Майка ми ме посрещна с упрек:
– Пак ли не стана?
– Не – отвърнах и се затворих в стаята си.
Виктор се усмихна насън. Погалих го по бузката и прошепнах:
– За теб ще опитвам пак и пак…

Седмици минаваха в еднообразие. Един ден майка ми избухна:
– Ако не можеш да се оправиш сама, защо изобщо го роди?
Погледнах я с празен поглед:
– Мислех, че ще мога…
Тя млъкна и излезе от стаята.

Започнах да избягвам хората. Приятелките ми се отдръпнаха – всяка беше заета със своя живот. Чувствах се невидима. Единствената ми компания беше Виктор и тишината на нощта.

Една сутрин получих имейл от стара приятелка – Мария:
„Ели, знам че ти е трудно. Ако имаш нужда от помощ или просто да поговориш – тук съм.“
Заплаках от облекчение. Срещнахме се в малко кафене до парка. Мария ме изслуша без да съди.
– Не си сама – каза тя. – Много жени минават през това. Но никой не говори за него.
– Понякога мисля… че не ставам за майка – признах аз.
– Това е депресията, Ели. Не си виновна. Потърси помощ.

Събрах смелост и отидох при психолог в кварталната поликлиника. За първи път някой ме изслуша истински. Започнах да пиша дневник и да говоря повече с Мария.

Малко по малко започнах да усещам светлина в тунела. Намерих почасова работа като касиерка в супермаркет наблизо. Не беше мечтаната работа, но поне носеше някакви пари и усещане за независимост.

Майка ми омекна след време:
– Виждам, че се бориш… Съжалявам за думите си.
Прегърнах я през сълзи:
– И аз съжалявам… Просто понякога е толкова трудно.

Виктор растеше и започна да ходи на ясла след година чакане. Вечерите вече не бяха толкова самотни. Понякога все още ме връхлитаха съмнения и страхове, но вече знаех: не съм сама и имам право на слабост.

Сега стоя до прозореца с чаша чай и гледам как Виктор рисува с пастели на масата. Мисля си: Колко много жени премълчават болката си? Колко от нас са били на ръба да се предадат? А ако споделим повече една с друга… няма ли да ни стане по-леко?

Какво мислите? Имате ли сили да говорите за трудностите си или предпочитате да ги криете?