Тежестта на предателството: Любов, която боли и променя

— Не мога повече така, Мария! — гласът на Петър проряза тишината в кухнята ни като нож. Стоях до мивката, ръцете ми трепереха над чиниите, а сърцето ми туптеше в гърлото. — Не си същата! Виж се… — той махна с ръка към мен, сякаш бях някакъв предмет, който е загубил стойността си.

— Какво искаш да кажеш? — прошепнах, макар че вече знаех отговора. От месеци усещах как нещо се пропуква между нас. Погледите му станаха студени, думите — остри. Всяка вечер се прибираше по-късно, а телефонът му беше винаги с лицето надолу.

— Искам да си върна живота! — изкрещя той. — Омръзна ми да гледам как се оставяш, как не ти пука за нищо! Преди беше различна…

Преди. Винаги това „преди“. Преди да родя двете ни деца, преди да започна работа на две места, за да изплащаме кредита за апартамента в Люлин. Преди да спра да спя по цели нощи, защото малкият имаше астма и се будеше с плач. Преди да спра да се гледам в огледалото, защото не харесвах това, което виждах.

— Петре… — опитах се да го докосна, но той се дръпна.

— Не ме пипай! — очите му горяха от гняв. — Аз… аз си тръгвам.

Вратата се затръшна. Децата се събудиха от шума и започнаха да плачат. Прегърнах ги и се разплаках с тях. Онази нощ разбрах какво е истинска самота.

Минаха седмици. Петър не се върна. Разбрах от приятелка, че го е видяла с някаква жена — руса, с дълги крака и усмивка като от реклама на паста за зъби. Сърцето ми се сви, но не можех да си позволя да рухна. Трябваше да работя, да се грижа за децата, да плащам сметки.

Майка ми идваше всяка неделя и носеше домашни курабийки. Сядаше срещу мен на масата и ме гледаше с онзи поглед, който казваше „Знаех си“. Но не ме упрекваше. Само веднъж прошепна:

— Марио, не позволявай на мъката да те смачка. Ти си силна.

Не се чувствах силна. Всяка вечер заспивах с мисълта за Петър — какво направих грешно? Защо не бях достатъчна? Защо любовта ни не издържа?

Годините минаваха бавно. Децата растяха, аз смених работата си и започнах да уча вечерно счетоводство. Научих се да живея сама, макар че понякога тишината в апартамента беше непоносима.

Една вечер през зимата, пет години след онази нощ, получих покана за събиране на випуска от гимназията в Перник. Колебах се дали да отида — страхувах се от срещата с миналото си. Но децата настояваха:

— Мамо, заслужаваш малко забавление!

Облякох най-хубавата си рокля — синя, с дантела по ръкавите. Косата ми беше къса и прошарена, но очите ми светеха различно — вече знаех коя съм.

В ресторанта беше шумно и весело. Прегръщах стари приятели, смеехме се на глупостите от младостта. И тогава го видях — Петър стоеше до бара, по-остарял, с бръчки около очите и тъга в погледа.

Погледите ни се срещнаха. Сърцето ми прескочи удар.

— Здравей, Мария… — гласът му беше тих, почти несигурен.

— Здравей, Петре — отвърнах спокойно.

— Може ли… да поговорим?

Излязохме навън под уличната лампа. Снегът валеше тихо.

— Съжалявам… — прошепна той. — Сгреших ужасно много. Мислех си, че ще намеря щастие другаде, но…

— Но какво? — попитах аз.

— Но никога не го намерих. Тя ме напусна след година. Останах сам… И тогава разбрах какво съм изгубил.

Погледнах го дълго. Вече не изпитвах омраза или болка — само тиха тъга за онова момиче, което някога вярваше в приказки.

— Аз простих на теб… и на себе си — казах тихо. — Но вече не съм онази Мария.

Той кимна и очите му се насълзиха.

— Може ли… някога… да опитаме отново?

Усмихнах се тъжно:

— Животът не връща миналото, Петре. Но можем да бъдем добри един към друг заради децата.

Върнах се в ресторанта с усещане за лекота. Бях оцеляла след бурята и бях станала по-силна.

Сега понякога се питам: Колко струва прошката? И дали някога можем напълно да излекуваме сърцето си след предателство? Какво мислите вие?