Тежките думи на свекървата: Пътят ми към себе си

– Мариела, какво си направила с косата си? – гласът на свекърва ми прониза тишината в малката кухня, още преди да успея да сваля палтото си. Снежинките се топяха по раменете ми, а обувките ми скърцаха по стария балатум. Стоях на прага, с букет карамфили в ръка и усмивка, която вече започваше да се разпада.

Погледнах към мъжа си – Даниел. Той се опита да ми се усмихне окуражително, но очите му издаваха напрежение. Свекърва ми, госпожа Станка, беше жена с остър език и още по-остри очи. Винаги изправена, винаги с перфектно изгладена престилка и коса, прибрана в строг кок. Бях чувала истории за нея – как никога не е доволна, как все намира кусури. Но не бях готова за това.

– Извинете, времето беше ужасно… – опитах се да се оправдая, докато свалях шапката си и приглаждах косата си, която вече беше бухнала и влажна.

– Не времето е виновно, момиче. Жената трябва да изглежда добре за мъжа си, особено когато идва на гости за първи път. – Тя ме изгледа от глава до пети. – И тази рокля… много е къса. Не знам как са те възпитавали у вас.

Сърцето ми се сви. Усетих как бузите ми пламват. Майка ми винаги ме е учила да бъда учтива, да не отговарям на по-възрастните. Но в този момент исках да изкрещя. Вместо това само преглътнах и подадох цветята.

– За вас са…

– Карамфили? – прекъсна ме тя. – Това са цветя за погребение, не за гости.

Даниел хвана ръката ми под масата по-късно, докато седяхме на вечеря. Опитваше се да ме успокои, но думите на майка му вече бяха оставили белег. През цялата вечер тя намираше поводи да ме критикува – че не държа правилно вилицата, че не знам как се прави истинска баница, че съм твърде слаба и сигурно не мога да родя здрави деца.

– Мамо! – Даниел най-накрая не издържа. – Остави Мариела на мира!

– Аз само казвам истината! – отвърна тя. – Ако не може да понесе малко критика, как ще се справя с живота?

Тази вечер плаках дълго в банята на Даниел. Не исках той да ме вижда слаба. Но думите ѝ кънтяха в главата ми: „Не знам как са те възпитавали у вас.“

Седмици наред след тази среща не можех да се погледна в огледалото без да чувам гласа ѝ. Започнах да се съмнявам в себе си – дали съм достатъчно добра за Даниел? Дали някога ще бъда приета от семейството му? Майка ми забеляза промяната у мен.

– Какво става, Мариела? – попита тя една вечер, докато седяхме на масата у дома.

– Нищо… Просто съм уморена.

– Не лъжи майка си. Виждам те. Откакто се върна от онези хора, не си същата.

Разказах ѝ всичко. За думите на Станка, за усещането, че никога няма да бъда достатъчна.

– Знаеш ли какво? – каза майка ми твърдо. – Ти си моята дъщеря и аз съм горда с теб. Не позволявай на никого да ти казва кой си и колко струваш.

Но беше трудно. Следващите месеци бяха изпитание за връзката ни с Даниел. Той беше между чука и наковалнята – обичаше мен, но не искаше да разочарова майка си. Всеки път когато ходехме на гости, усещах как напрежението расте.

Един ден, след поредната вечеря изпълнена с критики и подмятания, избухнах.

– Защо винаги трябва да ме унижаваш? Каквото и да направя, все е грешно! – изкрещях през сълзи на Станка.

Тя ме изгледа студено:

– Ако не можеш да понесеш истината, няма място тук.

Даниел ме прегърна и ме изведе навън. В колата плаках неудържимо.

– Не мога повече така… – прошепнах.

– Ще говоря с нея – каза той решително.

На следващия ден Даниел отиде сам при майка си. Не знам какво ѝ каза, но след това тя започна да се държи по-студено, но поне спря с обидите. Аз обаче вече бях пречупена.

Започнах да ходя на психолог. Имах нужда някой да ми помогне да намеря себе си отново. Научих се да поставям граници, да казвам „не“, да вярвам в собствената си стойност.

С времето започнах да прощавам на Станка. Разбрах, че нейните думи са отражение на нейните страхове и болки, а не на моята стойност като човек.

Днес вече мога да погледна в огледалото и да кажа: „Ти си достатъчна.“

Понякога се чудя: Колко от нас живеят с белезите от чужди думи? Колко време ни трябва, за да повярваме отново в себе си?