Тежкото решение: Защо отказах да оставя наследството си на сина си

– Мамо, не можеш да направиш това! – гласът на Петър трепереше от гняв, а очите му горяха. Стоеше срещу мен в хола, стиснал юмруци, сякаш всеки момент ще удари нещо.

Сърцето ми се сви. Вече бях написала завещанието. Не беше лесно решение, но знаех, че е правилното. Погледнах към снимката на стената – аз, Петър и Мария, усмихнати на плажа във Варна преди десет години. Тогава още вярвах, че любовта и грижата са достатъчни да задържат семейството цяло.

Но животът не е приказка. Когато баща им ни напусна, останах сама с две деца и мизерната издръжка, която идваше нередовно. Работех на две места – в детската градина сутрин, а вечер чистех офиси. Имаше дни, в които вечеряхме само с хляб и лютеница. Но никога не се оплаквах пред децата. Исках да вярват, че всичко ще се оправи.

Мария беше тиха и затворена, но винаги помагаше – готвеше, учеше се сама, грижеше се за мен, когато боледувах. Петър беше различен – буен, инатлив, често изчезваше с приятели и се прибираше късно. Винаги съм се страхувала за него.

– Мамо, ти си ми длъжна! – Петър отново повиши тон. – Аз съм ти синът! Как можеш да оставиш всичко на Мария?

– Не оставям всичко на Мария – отвърнах тихо. – Оставям й апартамента, защото тя е тази, която се грижи за мен вече години наред. Ти… ти избра друг път.

Виждах как думите ми го нараняват. Но как да му обясня? Колко пъти съм го молила да се върне към нас? Колко пъти съм плакала по нощите, когато разбрах, че е замесен в дрога? Че е взимал пари от мен уж за учебници, а после ги е проигравал на ротативките в кварталното кафене?

– Мамо… – гласът му омекна. – Аз ще се оправя. Обещавам ти! Само ми дай шанс…

– Давах ти шанс след шанс – прошепнах. – Всеки път ти прощавах. Но вече не мога да рискувам бъдещето на Мария заради твоите обещания.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си онзи ден преди три години, когато полицията дойде у дома. Петър беше арестуван за кражба на телефон. Тогава заложих златната си гривна от майка ми, за да платя адвокат. После той обеща да се промени. За малко наистина се промени – започна работа като куриер, носеше пари вкъщи. Но после пак се върна към старите навици.

Мария никога не ме е упреквала заради Петър. Дори когато той й открадна лаптопа и го продаде, тя само каза: „Мамо, той има нужда от помощ.“ Тя беше тази, която ме държеше жива през най-тежките моменти.

– Мамо, аз съм ти синът! – Петър вече почти шепнеше. – Не ме оставяй…

Погалих го по косата, както когато беше малък и имаше кошмари.

– Не те оставям, Петре. Просто вече не мога да те спасявам вместо теб самия.

Той избухна в сълзи и излезе с трясък от апартамента. Останах сама в тишината. Мария влезе тихо в стаята и ме прегърна.

– Добре ли си? – попита тя.

– Не знам… – отвърнах аз. – Чувствам се като най-лошата майка на света.

– Не си – прошепна тя. – Просто понякога трябва да избереш себе си.

Вечерта седях до прозореца и гледах светлините на София. Мислех за всички майки като мен – самотни, уморени, разкъсвани между любовта и страха за децата си. Мислех за Петър – дали някога ще ми прости? Дали ще намери сили да промени живота си?

На следващия ден получих съобщение от него: „Мамо, съжалявам.“

Сълзите ми потекоха отново. Знам, че няма лесни решения в живота. Знам, че понякога любовта значи да поставиш граници.

Сега ви питам вас: Ако бяхте на мое място, щяхте ли да направите същото? Къде свършва майчината обич и започва нуждата от справедливост?