„Ти ми отне сина“: Изповедта на една българска майка между любовта и вината

– Как можа? Как можа да ми го вземеш? – гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината като нож. Стоеше на прага на кухнята, очите ѝ пламтяха от гняв и болка. В ръцете си стискаше снимка на малкия Мартин, направена преди години, когато още беше бебе.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Вече бях изплакала всичките си сълзи през онези безсънни нощи, когато тя замина за Германия, оставяйки детето си при мен. Тогава ми каза: „Мамо, само за година-две, докато се устроя. После ще се върна.“ Но годините минаваха, а Елица не се връщаше. Пращаше пари, обаждаше се по телефона, но Мартин растеше без майка си.

– Не съм ти го взела, Ели – прошепнах. – Ти сама го остави при мен. Аз само го гледах…

– Не! – прекъсна ме тя. – Ти го направи свой син! Той дори не ме нарича „мамо“! Казва ми „лельо“! Как можа да позволиш това?

Гласът ѝ трепереше. Видях как ръцете ѝ се свиват в юмруци. Спомних си първата нощ, когато Мартин остана при мен – плачеше за майка си, а аз го люлеех и му пеех стари народни песни. „Мамо, кога ще дойдеш?“ питаше ме всяка вечер. Аз не знаех какво да отговоря.

– Ели, ти беше млада… Искаше да учиш, да работиш… Аз само исках да помогна.

– Да помогнеш? – изсмя се горчиво тя. – Или да запълниш празнотата след татко?

Тези думи ме удариха като шамар. След смъртта на съпруга ми, домът ни опустя. Елица беше единственото ми дете. Когато роди Мартин толкова млада и сама, аз приех всичко като своя съдба – да бъда майка и баба едновременно.

– Мартин е твой син, не мой – казах тихо. – Но той имаше нужда от някого до себе си.

– А аз? Аз нямах ли нужда от теб? – очите ѝ се напълниха със сълзи.

В този момент Мартин влезе в кухнята. Беше вече на дванайсет – висок, с тъмни очи като баща си, когото никога не беше виждал. Погледна ни объркано.

– Какво става?

Елица се наведе към него и се опита да го прегърне, но той се дръпна леко назад.

– Мартине… Аз съм майка ти…

– Знам – отвърна той тихо. – Но баба винаги е била тук.

Сълзите потекоха по лицето ѝ. Аз също не издържах и заплаках. В този миг разбрах колко много сме изгубили всички – тя, аз и най-вече Мартин.

След този ден в къщата ни настъпи ледена тишина. Елица се затвори в стаята си и излизаше само за да говори с Мартин. Опитваше се да навакса изгубеното време – водеше го на разходки из Борисовата градина, купуваше му подаръци, разказваше му истории от детството си. Но между тях стоеше невидима стена.

Една вечер я чух да плаче в стаята си. Влязох тихо и я прегърнах.

– Прости ми, мамо – прошепна тя. – Прости ми, че те обвинявах… Просто ме боли…

– И мен ме боли – казах аз. – Но не можем да върнем времето назад.

Мартин ни гледаше от вратата. Приближи се и ни прегърна и двете.

– Не искам да се карате заради мен…

Тогава разбрахме, че трябва да започнем отначало. Започнахме да говорим повече – за миналото, за грешките си, за мечтите си. Елица реши да остане в България и да започне работа тук, за да бъде близо до сина си.

Но белезите останаха. Всяка вечер се питам дали постъпих правилно. Дали трябваше да настоявам Елица да остане? Дали трябваше да ѝ върна Мартин по-рано? Или просто направих това, което всяка майка би направила?

Понякога се улавям как гледам снимките на Мартин като бебе и се чудя: „Колко струва една майчина жертва? И може ли някога любовта да излекува вината?“