Тишината по стълбите: Моят сблъсък със забравените години

— Госпожо, може ли да се преместите? Бързам! — гласът на младата жена от втория етаж ме стресна, докато се опитвах да се изкача по стълбите с торбите от пазара. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше учестено. Не бях заела цялото стълбище, но явно присъствието ми беше пречка. Погледнах я — Мария, майка на две деца, винаги забързана, винаги с телефон в ръка. Не ме погледна в очите, просто ме заобиколи и изчезна нагоре.

Останах сама, облегната на парапета. Торбите тежаха, но още по-тежко ми беше на душата. Кога станах невидима? Кога хората започнаха да гледат през мен, сякаш съм част от тапета на този стар панелен блок в Люлин?

Влязох в апартамента си и затворих вратата с треперещи ръце. В хола миришеше на старо кафе и на самота. Седнах до прозореца и се загледах в двора, където някога играеха моите деца — Петър и Даниела. Сега са далеч — Петър в Германия, Даниела в Пловдив. Обаждат се рядко, все нямат време. „Мамо, работата ме затрупва“, „Мамо, децата са болни“. Разбирам ги, но понякога ми се иска да чуя гласа им без причина.

Телефонът ми иззвъня. За миг се надявах да е някой от тях, но беше съседката Вера.

— Любке, ще дойдеш ли довечера на събранието? Ще обсъждаме ремонта на асансьора.

— Не знам, Вера… не се чувствам добре.

— Ела, моля те. Трябва да сме повече възрастни, че младите пак ще решат всичко сами.

Съгласих се. Вечерта слязох в мазето, където се събирахме. Младите съседи говореха високо за нови домофони и боядисване на входа. Когато поисках думата, за да кажа, че асансьорът често спира между етажите и е опасен за нас — старите хора — никой не ме чу. Говореха един през друг.

— Абе, бабо Любке, ще го оправим! — махна с ръка Иван от третия етаж.

Бабо Любке. Кога станах просто „баба“ за всички? Кога загубих името си?

Върнах се у дома с буца в гърлото. През нощта не можех да заспя. Спомних си времето, когато бях учителка по литература в 54-то училище. Учениците ме слушаха с уважение, колегите ме търсеха за съвет. Сега никой не ме пита нищо.

На сутринта реших да отида до пазара. По пътя срещнах Стефан — някога най-добрият приятел на покойния ми съпруг Георги. Седеше на пейката пред блока и хранеше гълъбите.

— Любке, как си?

— Как да съм? Само като призрак минавам покрай хората.

— И аз така… — въздъхна той. — Децата ми пращат пари от чужбина, но не идват. Понякога си мисля, че ако изчезна, ще минат дни преди някой да забележи.

Седнах до него. Говорихме дълго за миналото — за празниците на двора, за шумните вечери с приятели и смях. После замълчахме. Тишината беше тежка.

Вечерта реших да напиша писмо до Петър и Даниела:
„Скъпи мои,
Понякога ми липсвате толкова много, че боли физически. Знам, че животът ви е забързан и труден, но понякога една дума или едно обаждане могат да стоплят цял ден. Не съм вечна. Не искам да ви натоварвам със самотата си, но понякога имам нужда просто да знам, че ви има.“

Не изпратих писмото. Оставих го на масата до снимката ни от морето през 1992-ра.

На следващия ден вратата се отвори рязко — Даниела стоеше на прага с малкия си син Виктор.

— Мамо! Изненада! Решихме да дойдем за уикенда.

Очите ми се напълниха със сълзи. Прегърнах ги силно.

— Мамо, защо плачеш?

— От радост, мило дете… От радост.

Прекарахме два дни заедно — готвихме баница, разказвах приказки на Виктор и гледахме стари снимки. Когато си тръгваха, Даниела ме прегърна силно:

— Мамо, обещавам да ти звъня по-често.

Останах сама отново, но този път не беше толкова тежко. Знаех, че някъде там има хора, които ме обичат — просто понякога забравят да го покажат.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелните блокове. Чудя се — защо обществото ни забравя най-опитните си хора? Защо старостта е равна на самота? Може би ако споделя тази история, някой ще се замисли преди да подмине мълчаливо възрастния човек по стълбите.

Кажете ми — кога спряхме да виждаме хората около себе си? И има ли надежда пак да се научим да се гледаме в очите?