Той каза, че вече не ме обича и иска да си тръгне: Историята на един разпадащ се български дом

— Не мога повече, Мария. Вече не те обичам. Искам да си тръгна.

Думите му паднаха като чук върху гърдите ми. Стоях в кухнята, държейки мократа кърпа, с която тъкмо бях избърсала масата след вечеря. Децата се смееха в хола — Виктория на осем, Калоян на пет и малката Елица, която тъкмо беше проходила. Петър стоеше срещу мен, ръцете му трепереха, а очите му бяха празни.

— Какво говориш? — прошепнах. — Петре, как така? Имаме три деца! Дом! Как можеш просто да си тръгнеш?

Той въздъхна тежко и избягна погледа ми.

— Опитвах се, Мария. Наистина се опитвах. Но вече не мога. Не съм щастлив. Не съм бил от години.

Светът ми се срина. Всичко, което бях градяла — всяка безсънна нощ до болното дете, всяка спестена стотинка за нови обувки, всяка неделна разходка в Южния парк — изведнъж изглеждаше безсмислено.

— А децата? — гласът ми беше едва доловим. — Как ще им го кажем?

Петър замълча. Знаех, че няма отговор. Знаех, че вече е решил.

В следващите дни живеех като в мъгла. Петър започна да спи на дивана. Децата усещаха напрежението — Виктория ме гледаше с големите си кафяви очи и питаше защо татко е тъжен. Калоян започна да се напикава нощем. Елица плачеше повече от обикновено.

Майка ми дойде на гости и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво става, Миме? — попита тя тихо, докато белеше картофи до мен.

— Петър… иска да си тръгне — прошепнах и сълзите ми потекоха по бузите.

Тя ме прегърна силно.

— Мъжете понякога са като деца. Мислят си, че навън ги чака нещо по-добро. Но ти трябва да мислиш за себе си и за децата.

Но как се мисли за себе си, когато всичко те боли? Как се става силен заради децата, когато ти самият се чувстваш изоставен?

Петър започна да излиза все по-често вечер. Веднъж го чух да говори по телефона тихо в коридора:

— Да, ще го направя скоро… Не мога повече така.

Сърцето ми се сви. Дали имаше друга жена? Дали някога щях да разбера истината?

Една вечер седнахме с децата на вечеря без него. Виктория попита:

— Мамо, татко пак ли е на работа?

Погледнах я и усетих как гласът ми трепери:

— Татко има нужда от малко време сам, миличка.

Тя кимна, но видях сълзите в очите ѝ.

Няколко дни по-късно Петър събра багажа си. Не каза много — само че ще ни помага финансово и ще вижда децата през уикендите. Остави ключа на масата и затвори вратата след себе си.

В този момент всичко в мен се разпадна. Изплаках се до сутринта. На следващия ден трябваше да стана рано — Елица имаше температура, а Калоян трябваше да бъде заведен на градина.

В работата ми в счетоводната кантора никой не подозираше какво преживявам. Усмихвах се насила, докато подреждах фактури и слушах колежките как обсъждат летните почивки със семействата си.

Вечерите бяха най-тежки. Когато децата заспиваха, седях сама на кухненската маса и гледах снимките по стената — усмихнати лица от морето в Созопол, Коледа с елха и подаръци, първият учебен ден на Виктория.

Една вечер майка ми дойде с домашна баница и седна до мен.

— Миме, животът продължава — каза тя тихо. — Ти си силна жена. За децата трябва да бъдеш още по-силна.

— Ами ако не мога? — попитах през сълзи.

Тя ме хвана за ръката:

— Ще можеш. Защото нямаш избор.

С времето започнах да усещам малки проблясъци на надежда. Виктория ми помагаше с Елица, Калоян започна да рисува весели картинки за мен. Започнах да излизам с приятелки — разходки по Витошка, кино в мола, разговори до късно вечерта.

Петър идваше през уикендите — носеше подаръци на децата и ги водеше в парка. Понякога го гледах как ги прегръща и се чудех дали някога ще разбера защо избра да си тръгне.

Една неделя Виктория ме попита:

— Мамо, ти тъжна ли си?

Погледнах я и ѝ казах истината:

— Да, миличка. Но ще стана по-добре. Защото имам вас.

Сега вече знам — понякога любовта свършва, но майчинството никога не свършва. Понякога мъжете си тръгват, но жените остават и градят наново от руините.

Питам се: Колко жени като мен преминават през това всеки ден? Защо толкова много мъже избират лесния път? И има ли изобщо лесен път, когато става дума за семейство?