Той ме предаде, а после каза, че вината е моя
– Не мога повече така, Мария! – гласът му беше рязък, почти непознат. Стоеше на прага на кухнята, с ръце в джобовете и поглед, който не смееше да срещне моя. В този момент разбрах, че нещо се е пречупило. Че онова усещане за сигурност, което си мислех, че имаме, е било само илюзия.
– Какво значи това? – попитах тихо, докато белех картофи за мусаката. Децата се караха в хола за дистанционното, а аз се опитвах да не издам треперенето в гласа си.
– Не мога повече да живея така. Чувствам се невидим. Ти си само майка, не си вече жена. – Думите му бяха като шамар. Болеше ме, но не можех да покажа слабост. Не и пред него.
В този момент сякаш целият ми свят се срина. Всичко, което бях градяла с години – всяка закуска, всяка родителска среща, всяко безсънно нощно бдение до леглото на болното дете – всичко това изведнъж изглеждаше безсмислено.
– Искаш да кажеш… че имаш друга? – зададох въпроса, който ме изгаряше отвътре.
Той замълча. Това мълчание беше по-красноречиво от всяко признание.
– Не е само това… Просто… ти вече не си същата. Постоянно мислиш само за децата. За мен няма място. – Гласът му беше тих, почти жалък.
В този момент ми се прииска да изкрещя. Да му кажа колко е лесно да говориш така, когато не си ти този, който става в 6 сутринта да приготви закуска и да намери чисти чорапи за всички. Когато не си ти този, който тича между работа, училище и лекарски кабинети. Когато не си ти този, който жертва мечтите си заради семейството.
Но не казах нищо. Само продължих да беля картофите, докато сълзите ми капеха в купата.
След онази вечер всичко се промени. Той започна да се прибира все по-късно, а аз се опитвах да не плача пред децата. Всяка вечер лягаш сама в леглото ни и се чудех къде сбърках. Дали наистина съм го отблъснала? Дали съм престанала да бъда жена?
Майка ми казваше: „Марийке, жената трябва да държи семейството цяло.“ А аз толкова се стараех! Но никой не ми беше казал какво да правя, когато остана сама с две деца и разбито сърце.
Една вечер дъщеря ми Виктория ме попита:
– Мамо, защо тате вече не вечеря с нас?
Погледнах я и видях в очите ѝ същия страх, който усещах и аз. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:
– Понякога възрастните имат нужда от време сами със себе си.
Лъжа. Но какво друго можех да кажа?
Скоро истината излезе наяве. Сестра ми Даниела ми каза, че го е видяла с някаква жена в кафене в центъра на Пловдив. Били са прегърнати. В този момент нещо в мен умря окончателно.
Започнах да се питам: кога спрях да бъда Мария? Кога станах просто „майката на Виктория и Калоян“? Кога забравих коя съм?
Всяка сутрин ставах по навик. Приготвях закуски, оправях легла, тичах по задачи. На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми – знаеха какво става у дома. Веднъж чух Галя да казва:
– Горката Мария… Всичко даде за семейството си, а виж какво получи.
Болеше ме от съчувствието им повече, отколкото от предателството му.
Една вечер той дойде да вземе децата за уикенда. Стояхме на прага като непознати.
– Мария… – започна той плахо. – Не исках така да стане… Просто… ти вече не беше щастлива.
– А ти беше ли? – попитах го с глас, който не познавах.
– Не знам… Може би просто исках някой да ме вижда…
– Аз те виждах! – извиках през сълзи. – Но избрах да виждам първо децата ни! Защото някой трябваше!
Той замълча и си тръгна с наведена глава.
Останах сама в празния апартамент и за първи път от години се почувствах напълно изгубена. Започнах да пиша в един стар тефтер – мисли, спомени, болка. Това беше моят начин да оцелея.
С времето разбрах нещо важно: никой няма право да те обвинява за това, че си дала всичко от себе си за децата си. Но и никой няма да ти върне изгубеното време или мечтите, които си заровила дълбоко в себе си.
Днес все още боли. Но вече знам: аз съм повече от майка и повече от изоставена жена. Аз съм Мария – човек със свои желания и нужди.
Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да избера семейството пред себе си? Или щях поне веднъж да поставя себе си на първо място?
А вие… колко често забравяте кои сте в името на другите?