„Това е моят дом!“ – Когато семейството на годеника ми прекрачи границата

– Какво правите?! – гласът ми трепереше, докато гледах как майката на Петър разопакова куфарите си в хола ми. Баща му вече беше сложил чехлите си до вратата, а сестра му – тази вечно намусена Мария – подреждаше козметиката си в банята. Петър стоеше до мен, с ръце в джобовете, и не смееше да ме погледне в очите.

– Мамо, не мислиш ли, че… – започна той плахо, но тя го прекъсна с едно махване.

– Петре, ние сме ти родители! Тук сме, за да помогнем. И без това апартаментът е голям за една жена.

Аз съм тази жена, и това е моят апартамент, исках да изкрещя. Но думите заседнаха в гърлото ми. Чувствах се като гостенка в собствения си дом.

Преди седмица всичко беше различно. Петър ми предложи брак на Витоша, под звездите. Плаках от щастие. Мечтаех за нашето бъдеще – тихи вечери, общи планове, може би дете след време. Но сега… сега гледах как мечтите ми се разпадат на парчета между кашоните и чуждите вещи.

– Не се притеснявай, скъпа – каза Мария с фалшива усмивка. – Ще свикнеш с нас. Семейството е най-важното.

Семейството? Моето семейство беше далеч – майка ми в Пловдив, баща ми почина преди години. Тук, в София, апартаментът беше моето убежище. Купих го сама след години работа и лишения. Всеки ъгъл носеше спомен за самотните вечери, за първите успехи, за сълзите и радостта.

– Петре, може ли да поговорим насаме? – прошепнах аз.

Излязохме на балкона. Въздухът беше тежък.

– Как можа да им позволиш? – попитах го през сълзи.

– Те просто искат да ни помогнат… Мама каза, че ще е временно. Докато си намерят ново жилище.

– А ти? Ти какво искаш?

Той замълча. Погледна към улицата, сякаш там щеше да намери отговорите.

Вечерта не можах да заспя. Чувах как майка му говори по телефона в кухнята: „Да, тук сме при Петър и неговата… годеница. Добре е момичето, ама малко инатлива.“

На следващия ден започнаха да пренареждат мебелите. Диванът ми беше преместен до прозореца, картините свалени от стената. В кухнята се появиха буркани с лютеница и компоти от село. Мария настояваше да изхвърля „старите“ ми чинии и да ползваме нейните.

– Не може така! – извиках аз една сутрин, когато видях как баща му пробива дупки за нова етажерка.

– Спокойно, момиче – каза той. – Тук ще ви е по-удобно.

– Това е моят дом! – гласът ми се пречупи.

Петър стоеше до мен като сянка. Не каза нищо. Не ме защити.

Вечерта седнахме на масата четиримата. Мълчахме дълго. Накрая майка му заговори:

– Знаеш ли, Цвети, ние сме едно традиционно семейство. При нас всичко се прави заедно. Ако ще сте семейство с Петър, трябва да свикнеш с нас.

– А ако не искам? – попитах тихо.

Тя ме изгледа строго:

– Тогава помисли дали си готова за този брак.

Петър пак мълчеше. Сърцето ми се свиваше от болка и гняв.

На третия ден не издържах. Обадих се на майка ми:

– Мамо, те са тук… Всички! Не знам какво да правя.

Тя въздъхна:

– Цвети, това е твоят дом. Не позволявай никой да ти го отнеме. Ако трябва – изгони ги!

Събрах сили и вечерта ги събрах в хола:

– Искам да поговорим сериозно. Това е моят апартамент. Купих го сама и не съм съгласна повече да живеем всички тук. Моля ви да си тръгнете до края на седмицата.

Майката на Петър избухна:

– Как смееш?! Ние сме ти семейство!

– Не сте ми семейство! – извиках аз през сълзи. – Семейството подкрепя, уважава границите ти! Вие нахлухте тук без покана!

Петър най-сетне проговори:

– Цвети… Може би майка ми е права. Ако не можеш да приемеш семейството ми, не знам дали ще се получи между нас…

Погледнах го невярващо. Всичко свърши в този миг.

На следващия ден те си тръгнаха. Петър също. Останах сама сред тишината и хаоса на разбърканите мебели и разбитото си сърце.

Дни наред плаках и се питах: заслужаваше ли си? Но после осъзнах – защитих себе си и дома си. Никой няма право да прекрачва границите ти, дори най-близките хора.

Сега стоя до прозореца и гледам към светлините на града. Питам се: Колко от нас са готови да кажат „Не!“ дори когато това означава да останат сами? А вие бихте ли позволили някой да ви отнеме дома и достойнството?