Това, което смятах за правилно – Разпадането на едно българско семейство заради моите решения

– Не мога повече, Мария! – гласът ми трепереше, докато стоях пред нея в хола ни, а дъщеря ни Ива се беше свила на дивана и стискаше плюшеното си мече. Беше късен ноемврийски следобед, навън дъждът барабанеше по прозорците, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка стихия.

Мария ме гледаше с онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам обичан и сигурен. Сега в очите ѝ имаше само болка и недоумение.

– Какво не можеш? – прошепна тя. – Да бъдеш с нас? Да бъдеш баща на Ива? Или просто не можеш да понесеш себе си?

Думите ѝ ме пронизаха. Не знаех как да ѝ кажа, че вече не издържам на лъжата. Че от месеци живея с вина, която ме изяжда отвътре. Че съм се влюбил в друга жена – в колежката ми Десислава. Че всяка сутрин, когато излизам за работа, се чувствам като престъпник.

– Мария… – започнах, но гласът ми секна. Ива се разплака тихо. Сърцето ми се сви. Как можех да причиня това на детето си?

В този момент телефонът ми иззвъня. Десислава. Не посмях да вдигна. Мария видя името ѝ на екрана и всичко стана ясно без думи.

– Ти… ти си с нея? – очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Не е толкова просто… – опитах се да обясня, но думите звучаха кухо дори в собствените ми уши.

– Излез! – изкрещя тя. – Излез веднага!

Излязох на дъжда без чадър, без посока, без дом. Вървях по мокрите улици на Пловдив и се питах кога всичко се обърка така фатално. Кога любовта ни се превърна в рутина? Кога започнах да търся щастие другаде?

В следващите дни Мария не ми вдигаше телефона. Майка ми ме нарече предател. Баща ми не каза нищо – просто затвори вратата пред лицето ми. Само сестра ми Елена се опита да ме разбере:

– Никой не е безгрешен, братле. Но трябваше да говориш с Мария по-рано. Не заслужаваше такава болка.

Знаех го. Но страхът ме беше парализирал. Страхът от самотата, от провала, от това да призная пред себе си, че вече не обичам жената, с която съм прекарал половината си живот.

Десислава настояваше да заживеем заедно. Но аз не бях готов. Всяка вечер мислех за Ива – как плаче за мен, как пита майка си кога ще се върна. Виждах я само през уикендите, а тя все повече се затваряше в себе си.

– Тате, защо не си вкъщи? – попита ме веднъж тя с треперещ глас.

– Защото… понякога възрастните правят грешки, Иве. Но аз винаги ще те обичам.

Тя не каза нищо. Само ме прегърна силно и усетих как сълзите ѝ мокрят ризата ми.

С времето Мария започна да изглежда по-спокойна. Намери си нова работа, започна да излиза с приятелки. Аз останах сам в малък апартамент под наем, с празни стени и още по-празно сърце.

Десислава се отдалечи от мен. Разбра, че не мога да ѝ дам това, което иска – цялото си сърце. Останах без семейство, без любовница, без приятели.

На Коледа седях сам с чаша ракия и гледах снимките от миналото – усмихнатата Мария на морето, Ива с първото си колело, аз с глупавата си шапка на рождения ден на баща ми. Всичко изглеждаше толкова далечно и невъзможно за връщане.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали беше по-добре да остана и да се преструвам на щастлив? Или все пак е по-честно да признаеш истината, колкото и болезнена да е тя?

Сега живея с вината си като сянка зад гърба ми. Виждам Ива все по-рядко – тя расте, а аз изпускам най-важните моменти от живота ѝ.

Понякога срещам Мария на улицата – тя ме поздравява учтиво, но в очите ѝ вече няма болка, само равнодушие.

А аз? Аз останах сам със съвестта си и с въпроса: струваше ли си всичко това? Може ли човек да бъде щастлив върху руините на собственото си семейство?