„Това не беше любов, а бягство от теб“ – Историята на една разбита душа

— Защо се върна, Димитре? — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на кухненската маса така, сякаш само тя ме държеше да не се разпадна.

Той стоеше на прага, с онази стара кафява чанта, която взе преди шест месеца, когато си тръгна без да се обърне. Сега ме гледаше право в очите, без сянка на вина или съжаление. Само умора и нещо, което не можех да разчета.

— Не можех повече, Мария. Не беше любов. Беше бягство от теб, от нас, от всичко това — каза тихо, сякаш ми съобщаваше, че навън вали.

В този миг времето спря. Не извиках. Не го ударих. Не се разплаках. Просто стоях и слушах как думите му се забиват в мен като ножове. В главата ми се въртяха спомени — първата ни среща на моста в Борисовата градина, как се смеехме на глупави шеги, как мечтаехме за дом и деца. Всичко това ли беше лъжа?

— Значи шест години заедно са били просто… грешка? — прошепнах, а гласът ми прозвуча чуждо.

— Не знам — отвърна той и сведе поглед. — Може би просто се изгубихме. Или никога не сме се намирали.

В този момент вратата на детската стая се отвори и малката ни дъщеря, Елица, надникна с разтъркани очи.

— Тате? — прошепна тя, а в гласа ѝ имаше надежда, която ме преряза по-жестоко от всичко друго.

Димитър се наведе, протегна ръце към нея, но тя се поколеба. Стоеше между нас — между миналото и бъдещето, между лъжата и истината.

— Ще останеш ли този път? — попита тя, а аз се чудех дали пита за себе си или за мен.

— Не знам, Ели — каза той и се изправи. — Трябва да поговоря с мама ти.

Затворих очи, за да не видя сълзите в очите на детето си. Как да ѝ обясня, че баща ѝ не е герой, а човек, който се страхува да обича?

След като Елица се върна в стаята си, седнахме един срещу друг. Мълчахме дълго. Чуваше се само тиктакането на часовника и далечният лай на куче от съседния двор.

— Къде беше? — попитах накрая.

— В Пловдив. При майка ми. После малко по морето, работих каквото намеря. Мислех, че ще ми олекне, че ще разбера какво искам. Но само се изгубих повече.

— А аз? А Елица? — гласът ми се пречупи.

— Знам, че ви нараних. Но не можех да остана. Чувствах се задушен, Мария. Всичко беше рутина — работа, дом, сметки, караници за глупости… Не издържах.

— А аз? Аз не се ли задушавах? — избухнах. — Мислиш ли, че не ми е тежко? Че не съм искала да избягам? Но останах! Защото така правят хората, които обичат!

Той се сви в себе си, сякаш думите ми го удариха физически.

— Може би просто не съм такъв човек — прошепна.

— Може би никога не си бил — отвърнах аз.

Изведнъж си спомних всички онези вечери, когато го чаках да се прибере от работа, когато готвех любимата му мусака, когато се опитвах да го разсмея след тежък ден. Колко пъти съм се чувствала сама, дори когато беше до мен? Колко пъти съм се питала дали нещо не е наред с мен?

— Какво искаш сега? — попитах уморено.

— Не знам. Може би прошка. Може би втори шанс. Може би просто да знам, че не съм напълно изгубен за вас.

— Прошка? — засмях се горчиво. — Прошката не е билет за връщане. Тя е мост, който се строи с време и истина. А ти дойде с празни ръце и пълно сърце със страх.

Той се изправи, взе чантата си и я остави до вратата.

— Ще остана в хотела тази вечер. Ако искаш да поговорим утре… ще бъда там.

Когато затвори вратата след себе си, почувствах как въздухът се връща в дробовете ми. Отидох при Елица, която ме чакаше с широко отворени очи.

— Мамо, тате ще си тръгне ли пак? — попита тя тихо.

Прегърнах я силно.

— Не знам, мило мое. Но каквото и да стане, аз съм тук. За теб. Винаги.

Тази нощ не спах. Прехвърлях в ума си всичко — думите му, болката, самотата, надеждата, че може би някога ще бъдем отново семейство. Но дали си струва да се боря за човек, който избяга при първата трудност? Дали прошката е възможна, когато доверието е разбито?

Сутринта слънцето огря лицето ми, а аз още не знаех отговора. Само едно беше сигурно — вече не съм същата Мария. И може би това е началото на нещо ново.

Понякога се питам: Кога любовта се превръща в бягство? И заслужава ли си да простиш на някой, който те е оставил сам в най-тъмните ти дни?