Това не е човекът, за когото се омъжих: Историята на Магдалена и разпадащото се семейство

— Не мога повече така, Петре! — гласът ми трепереше, докато държах Антон на ръце, а Зоя плачеше в кошарката. Петър стоеше до прозореца, с гръб към мен, стиснал юмруци. Въздухът в малкия ни апартамент беше наситен с напрежение, което можеше да се реже с нож.

— Магда, стига си драматизирала. Всички минават през това — отвърна той, без да ме погледне. Гласът му беше чужд, студен. Не този Петър, когото познавах — онзи, който някога ме караше да се смея до сълзи в Борисовата градина, който ми носеше кафе в леглото и ме целуваше по челото всяка сутрин.

Погледнах го и за миг си спомних първата ни среща — как се запознахме на студентско парти в Софийския университет. Тогава всичко изглеждаше възможно. Сега обаче стояхме като двама непознати, разделени от стена от неизказани думи и обиди.

— Не драматизирам! Просто… не издържам вече. Ти не ми помагаш с децата, всеки ден се караме за глупости, а майка ти… — гласът ми секна. Не исках да започвам пак за свекърва ми, но тя беше като сянка между нас.

Петър се обърна рязко:
— Остави майка ми на мира! Тя поне идва и помага, докато ти само се оплакваш!

Сълзите напълниха очите ми. Помага? Да, идваше всеки ден, но само за да ми казва какво правя грешно: „Магда, не така се държи бебе!“, „Магда, не може да ги храниш с това!“, „Магда, къщата е разхвърляна!“ Чувствах се като провалена майка и съпруга.

Вечерта, когато близнаците най-сетне заспаха, седнах на кухненската маса и зарових лице в ръцете си. Телефонът ми избръмча — съобщение от майка ми: „Как сте? Държиш ли се?“ Не ѝ казвах истината. Не исках да я тревожа. Но истината беше, че се чувствах самотна в собствения си дом.

На следващия ден свекърва ми дойде още в осем сутринта. Влезе без да почука, както винаги.
— Магдалена, пак ли не си оправила леглата? А децата защо са още по пижами?

Стиснах зъби и преброих до десет. Опитах се да ѝ обясня:
— Тази нощ почти не съм спала. Антон имаше температура…

Тя ме прекъсна:
— Едно време с Петър никога не съм си позволявала такива извинения. Жената трябва да е силна!

Петър се прибра по-късно от работа. Беше уморен и раздразнен. Когато му казах за температурата на Антон, той само махна с ръка:
— Ще мине. Не прави от мухата слон.

В този момент нещо в мен се пречупи. Чувствах се невидима. Вечерта легнах до него в леглото, но между нас имаше пропаст.

Дните минаваха в рутина: грижи за децата, упреци от свекърва ми, мълчание от Петър. Започнах да се чудя дали проблемът е в мен. Може би наистина не съм достатъчно добра майка? Може би съм твърде взискателна към Петър?

Една вечер, докато къпех Зоя и Антон, чух как Петър говори по телефона в хола:
— Не знам колко още ще издържа така… Магда е станала друга. Постоянно е нервна.

Сърцето ми се сви. Значи и той усеща пропастта между нас. Но защо не говорим за това? Защо само мълчим и трупаме обиди?

Опитах се да поговоря с него:
— Петре, помниш ли как мечтаехме за семейство? За дом пълен със смях?

Той въздъхна тежко:
— Всичко се промени след като дойдоха децата. Ти се промени.

— И ти! — отвърнах тихо.

В този момент Зоя заплака силно. Разговорът остана недовършен — както винаги.

Минаха месеци. Станахме като съквартиранти — разменяхме си дежурства около децата, но рядко си казвахме нещо повече от „Добро утро“ или „Лека нощ“. Свекърва ми продължаваше да идва всеки ден и да ме критикува. Майка ми усещаше напрежението по гласа ми по телефона:
— Магда, ако искаш — ела при нас за малко с децата…

Но не можех да избягам. Това беше моят дом. Или поне така си мислех.

Една вечер Петър не се прибра навреме. Телефонът му беше изключен. Паникьосах се — звънях му десетки пъти. Когато най-накрая се прибра след полунощ, миришеше на алкохол.
— Извинявай… Имах нужда да остана сам — каза тихо.

Погледнах го — очите му бяха празни.
— Сам? А аз? А ние?

Той само поклати глава:
— Не знам вече какво сме ние…

В този момент разбрах — бракът ни е на ръба. Седнах на пода до леглото и заплаках безутешно.

На следващия ден взех решение — трябваше да говоря с него открито.
— Петре, не можем повече така. Или ще потърсим помощ — терапия, разговори… Или ще се разделим.

Той ме погледна дълго:
— Не знам дали има смисъл…

Светът ми рухна. Но поне вече знаех истината.

Днес пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Да сподели своя опит или просто да каже: „И аз минах през това.“

Понякога си мисля: Кога точно загубихме себе си? И има ли път назад от тази пропаст между двама души?