„Тръгвам си“, казах тихо: „Тя няма да ни остави да живеем на спокойствие“

– Тръгвам си – казах тихо, но гласът ми прозвуча като гръм в малката кухня. – Тя няма да ни остави да живеем на спокойствие.

Майка му, леля Мария, седеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който можеше да разтопи лед. Синът ѝ, моят съпруг Ивайло, се беше свил на стола до мен, а бузите ми горяха от срам и гняв. Току-що бяхме приключили вечерята, но никой не беше гладен. Въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди.

– Къде намери това невзрачно момиче? – изсъска тя към Ивайло, сякаш не бях там. – Не виждаш ли, че не е за теб? Не може дори една манджа да сготви като хората!

Ивайло се опита да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му. Аз станах рязко, столът изскърца по плочките. Очите ми се напълниха със сълзи, но не позволих да се търкулнат. Не пред нея. Не пред жената, която от първия ден ме гледаше като натрапница.

– Мамо, стига – прошепна Ивайло, но Мария само махна с ръка.

– Ти си ми син, аз знам кое е най-добро за теб! – извика тя. – Тази… тази няма да ти донесе нищо добро. Виж я, дори не може да си намери работа като хората. Как ще гледа семейство?

Стиснах зъби. Работех като учителка в детската градина, но според нея това не беше истинска работа. Не беше счетоводителка като нейната дъщеря, не беше лекарка като племенницата ѝ. Бях просто „тази“.

– Ивайло, аз не мога повече – обърнах се към него, гласът ми трепереше. – Или ще заживеем сами, или…

– Или какво? Ще си тръгнеш? – прекъсна ме Мария, а в гласа ѝ прозвуча нещо като триумф.

Погледнах я право в очите. За първи път не се уплаших от нея. За първи път почувствах, че имам право да бъда щастлива.

– Да, ще си тръгна – казах. – Не мога да живея в дом, където съм нежелана.

Ивайло се изправи, очите му бяха пълни с болка. – Мамо, моля те, спри. Обичам я. Искам да бъда с нея.

Мария се изсмя горчиво. – Любов? Любовта минава, Ивайло. После остават само проблемите. Аз съм ти майка, аз знам!

В този момент си спомних първата ни среща с Ивайло. Беше на един студентски купон, аз бях срамежлива, а той – усмихнат и уверен. Говорихме цяла нощ за книги, за мечти, за бъдещето. Тогава вярвах, че любовта може да победи всичко. Но не знаех, че най-голямата битка ще бъде не с живота, а с майка му.

– Мамо, ако не можеш да я приемеш, ще се изнесем – каза Ивайло, този път по-твърдо.

– Ще ме оставиш сама? След всичко, което съм направила за теб? – очите ѝ се напълниха със сълзи, но аз вече не вярвах на тези сълзи. Бяха оръжие, не болка.

– Не искам да те оставям, но не мога да живея така – отвърна той.

Тишината беше оглушителна. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си сърце, което биеше лудо в гърдите ми.

– Добре – прошепна Мария. – Отивайте. Но не се връщайте, когато ви стане трудно. Не очаквайте помощ от мен.

Събрах малкото си вещи в една чанта. Ивайло ме хвана за ръка. Излязохме от апартамента, а стълбището миришеше на прах и стари спомени. Навън беше студено, но аз се чувствах свободна. За първи път от години.

Наехме малка гарсониера в „Люлин“. Беше тясно, но беше нашето място. Всяка сутрин пиехме кафе на балкона, гледахме как слънцето се издига над панелните блокове и мечтаехме за по-добро бъдеще. Но болката от разрива с майка му не изчезна. Ивайло често се взираше в телефона си, очаквайки обаждане, което не идваше. Аз се чувствах виновна, че го откъснах от семейството му, но знаех, че нямаше друг начин.

Минаха месеци. Един ден, докато се прибирах от работа, го заварих седнал на дивана, с глава в ръцете.

– Какво има? – попитах тихо.

– Мама е в болница – прошепна той. – Инфаркт.

Сърцето ми се сви. Без да се замисля, тръгнахме към болницата. Мария лежеше бледа и слаба, но очите ѝ бяха все така остри.

– Защо дойдохте? – попита тя, гласът ѝ беше слаб, но студен.

– Защото сме семейство – казах. – И защото, въпреки всичко, не искам да те загубя.

Тя ме погледна дълго, после обърна глава. Ивайло седна до нея, хвана ръката ѝ. В този момент разбрах, че семейството не е само любов, а и прошка. Че понякога трябва да се бориш за мястото си, но и да се научиш да прощаваш.

След изписването ѝ започнах да я посещавам. Готвех ѝ супа, четях ѝ книги, които тя обичаше като млада. Постепенно ледът между нас започна да се топи. Един ден, докато ѝ подавах чаша чай, тя прошепна:

– Може би не съм била права за теб. Но искам синът ми да е щастлив.

Погледнах я с насълзени очи. – И аз искам същото.

Сега, когато се връщам към онази вечер, когато си тръгнах от дома ѝ, се питам: Колко струва щастието? И дали някога ще се научим да приемаме различното, вместо да го отблъскваме? Какво мислите вие – заслужава ли си да се борим за любовта, дори когато семейството е срещу нас?