Тридесет години вярност и една целувка на паркинга

— Не може да бъде, не може да бъде… — повтарях си, докато стоях скрита зад стария бор на паркинга пред църквата в нашия квартал. Сърцето ми биеше така силно, че се страхувах някой да не го чуе. Иван, моят Иван, с когото делях живота си вече тридесет и две години, стоеше на няколко метра от мен и целуваше непозната жена. Не беше просто приятелска прегръдка, не беше невинна целувка по бузата. Беше страст, която не бях виждала в очите му от години.

В този момент времето спря. Чувах само собственото си дишане и далечния звън на камбаните, които призоваваха хората за неделната литургия. Сякаш всичко, което бяхме градили с Иван — нашият дом, нашите деца, дори спомените ни — се разпадаше на прах пред очите ми.

Върнах се у дома като в сън. Ключът ми се изплъзна от ръката, когато се опитах да отключа вратата. Влязох в кухнята, където още миришеше на сутрешното кафе, което бяхме пили заедно. На масата стоеше недочетеният вестник, а до него — чашата на Иван. Всичко изглеждаше толкова обикновено, а аз вече не бях същата.

— Мамо, добре ли си? — попита ме дъщеря ми Мария, която тъкмо се прибираше от работа. Погледнах я и се опитах да се усмихна, но устните ми трепереха.

— Добре съм, мила, просто малко ме боли главата — излъгах. Не можех да ѝ кажа истината. Не и още.

През целия ден Иван не се прибра. Звънях му няколко пъти, но телефонът му беше изключен. Вечерта, когато най-сетне се появи, в очите му имаше нещо различно — вина, страх, може би дори срам.

— Къде беше? — попитах го, опитвайки се да запазя спокойствие.

— Извинявай, имах работа в сервиза, после се отбих при Петър да му помогна с колата — отговори той, без да ме погледне в очите.

— Лъжеш ме, Иван. Видях те. Видях те с нея на паркинга пред църквата — изрекох тихо, но думите ми сякаш отекнаха в цялата къща.

Той замръзна. За миг си помислих, че ще отрече, ще измисли някакво оправдание. Но не го направи. Седна тежко на стола и скри лицето си в ръцете.

— Не знам как стана… Не знам какво ми стана — прошепна той. — Не исках да те нараня, Мария.

— Тридесет и две години, Иван. Тридесет и две години! — гласът ми се пречупи. — Как можа?

— Чувствах се сам. Ти все си заета с децата, с внучетата, с работата. Аз… аз просто исках някой да ме види. Да ме чуе. — Гласът му беше пълен с отчаяние.

— А аз? Аз не се ли чувствах самотна? Мислиш ли, че не ми липсваше близостта ти? Че не забелязвах как се отдалечаваме един от друг? — сълзите вече се стичаха по лицето ми.

Тази нощ не спах. Лежах в леглото и гледах тавана, докато мислите ми се въртяха като развалена грамофонна плоча. Спомнях си първата ни среща на площада в Пловдив, първата ни разходка по Марица, първия ни апартамент в панелката в Тракия. Всичко ми изглеждаше толкова далечно, сякаш е било в друг живот.

На следващия ден Иван си събра багажа и замина при сестра си в Куклен. Децата не разбираха какво се случва. Синът ни Георги ме обвини, че съм прекалено строга, а Мария плачеше и ме молеше да простя на баща ѝ.

— Мамо, всички правят грешки. Може би трябва да му дадеш още един шанс — прошепна тя една вечер, докато миехме чиниите.

— А ако утре пак го направи? А ако аз никога не мога да му простя? — попитах я. — Как да живея с тази болка?

Седмици наред се лутах между гнева и тъгата. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. В магазина ме гледаха с любопитство и съжаление. В църквата избягвах да срещам погледите на хората. Чувствах се като чужденка в собствения си живот.

Една вечер, когато бях останала сама, седнах на балкона с чаша чай и се загледах в светлините на града. Спомних си думите на майка ми: „Животът е като река — понякога е тих, понякога бурен, но винаги върви напред.“

Може би и аз трябва да продължа напред. Може би трябва да простя, ако не на Иван, то поне на себе си. Защото не аз съм виновна за неговия избор. Защото заслужавам да бъда щастлива, дори и сама.

Понякога се питам: Кога спряхме да си говорим? Кога позволихме на тишината да заеме мястото на любовта? Може ли една целувка да разруши цял живот, или просто е огледало на всичко, което сме загубили по пътя?