Тридесет години заедно – и една истина, която разруши всичко

– Не мога повече да крия, Мария – гласът му беше дрезгав, а ръцете му трепереха върху покривката. – Искам да ти кажа нещо…

Сърцето ми заби лудо. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а в кухнята миришеше на кафе и прясно изпечен хляб. Станимир, моят съпруг от тридесет години, седеше срещу мен с поглед, който никога не бях виждала – виновен и отчаян. В този момент времето спря. Чувах само дъжда по прозореца и собствения си дъх.

– Какво има? – попитах тихо, макар че вече усещах какво ще последва. През последните месеци той беше друг човек – затворен, разсеян, често се прибираше късно. Но аз не исках да вярвам на мислите си.

– Изневерих ти, Мария…

Тези думи се забиха в мен като нож. Не можех да ги осмисля. Не можех да ги приема. Станимир – моят Станимир, с когото сме преживели толкова много: безпаричието в началото на 90-те, раждането на децата ни, смъртта на баща ми, строежа на къщата в Банкя…

– С кого? – прошепнах, но истината е, че това не беше най-важното. Вече усещах как подът под мен се разклаща.

– Няма значение – отвърна той и наведе глава. – Важното е защо…

Това „защо“ ме преследваше дни наред. Не можех да спя, не можех да ям. Децата ни – Петя и Георги – вече бяха пораснали и живееха отделно, но аз се чувствах по-самотна от всякога. Приятелките ми казваха: „Мария, прости му! Всички мъже са такива.“ Но аз не исках да простя просто така. Исках да разбера какво се беше случило между нас.

Вечерите ни вече не бяха същите. Седяхме мълчаливо пред телевизора, а между нас зееше пропаст. Опитах се да си спомня кога за последно се бяхме смели заедно или бяхме правили планове за бъдещето. Кога се бяхме изгубили един за друг? Дали беше моя вина? Дали бях станала твърде заета с работата си в училището? Или пък той беше спрял да ме обича?

Една вечер не издържах:
– Защо го направи, Станимир? Какво ти липсваше?

Той дълго мълча.
– Не знам… Може би се почувствах невидим. Ти винаги имаше толкова много ангажименти – с учениците, с майка ти, с домакинството… Аз просто… се почувствах излишен.

Погледнах го и за първи път видях в очите му не само вина, а и болка. Болка, която може би беше тлеела с години. Спомних си как преди време той ми предлагаше да отидем на почивка двамата, а аз все отказвах – „нямам време“, „трябва да гледам внучката“, „имам родителска среща“…

Но това ли оправдаваше предателството? Можеше ли една грешка да заличи всичко хубаво между нас?

Майка ми каза:
– Марио, животът е кратък. Ако го обичаш още, опитай да му простиш.

А аз не знаех дали още го обичам или просто се страхувам от самотата. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Как ще продължа без него?“ Но всяка вечер си лягах с гняв и обида.

Един ден Петя дойде при мен:
– Мамо, татко те обича. Всички правим грешки. Но ти трябва да решиш дали можеш да живееш с тази болка.

Станимир започна да се старае повече – носеше ми цветя без повод, канеше ме на разходки по Витоша, готвеше любимите ми ястия. Но аз все още усещах стената между нас.

Веднъж го попитах:
– Ако аз бях направила същото, щеше ли да ми простиш?
Той замълча дълго:
– Не знам… Може би не.

Това ме нарани още повече. Защо за мъжете е по-лесно да искат прошка, отколкото да я дадат?

Минаха месеци. Болката не изчезна напълно, но започнах да разбирам – не толкова изневярата ме разруши, колкото усещането, че сме се изгубили един за друг. Че сме спрели да се виждаме и чуваме истински.

Днес още живеем заедно. Опитваме се наново да изградим доверието помежду си. Не знам дали някога ще забравя или ще простя напълно. Но знам едно: най-много боли не това с кого те е предал любимият човек, а защо е стигнал дотам.

Понякога вечер си задавам въпроса: „Можем ли някога отново да бъдем истински близки?“ А вие как бихте постъпили на мое място?